Милано, Италия, 2009

Не обичах туристите и определено не обичах да бъда такава.Бе трудно дори и когато предварително си изчел всичко в Интернет и си наел екск*рзоворд или преводач.Всъщност, аз нямах никакво намерение да обръщам внимание на туристически атракции и да се занимавам с безцелно обикаляне в Милано.Но това бе Милано и по известна за мен причина краката ми ме докараха до площада, на който хиляди крака докарваха любопитните и не чак толкова любопитни екск*рзианти.Намирах се точно пред катедралата "Дуомо", която бе символично място.Въпреки това не спирах да правя нервни кръгове само като си помислих, че имаше огромен риск в тълпата да не намеря пътя обратно до хотела, в който бях отседнала и, който по неволя на съдбата бе невъзможно да бъде наречен луксозен.Е, примирявах се.Все пак, дори и моите спестявания трябваше да бъдат харчени разумно.Не бях планувала да оставам за дълго в Италия, защото задачата ми бе да работя и за съжаление, като преводачка.Групата, за която отговарях никак не беше многолюдна - една стара двойка и още трима души.Истината бе, че италианският ми не бе особено, но достатъчно добър, че да изкарвам несигурни пари.Разбира се, някои думи ме затрудняваха, като например ситуацията, която в момента ме караше да преплитам пръсти, да се потя и да прехапвам устни.От къде, по дяволите, да знам сложният, метафоричен израз, който на всичкото отгоре бе част от някакъв странен, северен диалект и не схващах абсолютно нищичко.
- Това е вид поговорка, която не ми е известна - казах аз с пресипнал глас и с мъка наблюдавах как отчаялите се хора се отказаха от услугите ми.Въздъхнах и седнах на стълбите забивайки поглед в земята.Още един ужасен ден!Щяха да ме уволнят в най-скоро време.В това поне можех да бъда напълно убедена.

Ако трябваше да бъде честен пред себе си, Райли Симс не обичаше да пести пари, нито пък да ги скатава. Ако не беше сигурен в божествения си глас и способностите си, вероятно много често щеше да изпада в ситуация на пълна мизерия и безкрайно безпаричие, защото, трябва да признаем, че на на някои хора просто не им е писано да си правят сметката.
Да не говорим, че като цяло, Райли беше и авантюрист, а на всичкото отгоре и непоносимо спонтанен. До толкова, че понякога дори сам не можеше да се изтрае.
Именно тази негова спонтанност го бе довела в Милано, град, който не бе посещавал от поне три века.
Нарамил китарата си на едното рамо и малкият туристически сак на другото, богът след около два часа път със самолет се оказа в италианския град, заедно с още четири човека, които формираха малка туристическа група.
Докато петимата пътуваха с автобус към площада, където трябваше да се срещнат с екск*рзоводката, Райли забавляваше спътниците си с прочути италиански балади.
Не след дълго групата се озова на площада пред катедралата "Дуомо", която, отбеляза си на ум Райли, не беше се променила хич от последното му посещение в Милано.
Екск*рзоводката беше млада, можеше да се каже дори малко неопитна или просто се притесняваше. Симс лично нямаше никакви затрудения с езика - щеше да е жалко да е живял толкова години и да не знае поне най-използваните световни езици.
След като видя затруднението на младата дама, милосърдната душа на Райли не беше в състояние да откаже помощ.
- "Колкото повече се променят нещата, толкова повече си остават същите." - каза той и с усмивка добави:
- Сицилианска поговорка от 17 век, отнасяше се за катедралата.

Вдигнах глава към един от членовете на протестиращата ми групичка и се изправих, за да покажа поне малко любезност към клетниците, които си бяха платили да бъдат такива.Усмивка разцъфна на лицето ми и казах с малко повече жизненост в гласа си:
- Благодаря!
Можех да вида останалите, които с кисели физиономии вече звъняха на агенцията, за която работех, за да се оплакват от недостатъчния ми професионализъм.
- Съжалявам за известните ми затруднения.За първи път се захващам с такъв вид работа - обърнах се аз към непознатия, който, за моя най-голяма изненада, не ме гледаше с онзи, пронизващ, укорителен поглед, който редовно бе хвърлян в моя посока.Каква ирония - този, на когото трябваше да помагам с езиковата бариера разбираше повече от колкото се очакваше от мен дори.Тръснах глава и допълних това, което се очакваше от мен:
- Останалата част от групата реши сама да се справя с италианския и, ако вие решите същото няма да се обидя, но ако имате нужда ще се опитам да помогна, разбира се.Все пак се водя преводачка.
Усмихнах се и скрих ръцете зад гърба си заставайки толкова сковано, сякаш току що ми бе зададена командата "Мирно".Просто се опитвах да не всявам повече некадърност от необходимото.За днес определено си бях надвишила лимита, доказвайки за пореден път, че трябва да обръщам повече внимание дори и на подробностите.Логично бе езиковите к*рсове да дават само основни знания, но аз ясно бях заявила на работодателя, че ще справя.Грешка, голяма грешка!
П.П. Съжалявам за закъснението.

- Няма проблем. Ако искате, мога да помагам с превода - няма да ме затрудни. - за да усмири недоволството на спътниците си, Райли реши да използва малък трик, който винаги държеше като коз в ръкава си именно за такива случаи. Той мразеше нацупени и недоволни физиономии - те го депресираха безкрайно, а един депресиран бог на музиката не е красива гледка.
Симс седна на стълбите пред колосалната сграда, с едно ловко и отработено с годините движение премести китарата от гърба си в ръцете си, настои я чевръсто и започна весела мелодия - "Stivali E Colbacco" на Адриано Челентано. Ако това не можеше да развесели сърдитковците, не знаеше какво друго би могло.
До края на песента четиримата екск*рзианти вече почти танцуваха насред площада и съвсем бяха забравили за сконфузния инцидент с екск*рзоводката, а Райли беше видимо доволен.
Той върна китарата обратно на гърба си и се изправи.
- Ще влизаме или не? - попита богът с нетърпение в гласа, а на лицето му грейна отново сияйната, детска усмивка, която носеше от векове насам на лицето си.

Докато гледах как хората, които ми се водиха клиенти, подскачаха в ритъм с веселата песен ми идваше да заподскачам с тях, а след като непознатият приключи с представлението, което очевидно ми бе от полза, направих жест и се отдръпнах, за да може вече ентусиазираната ми групичка да разгледа известната катедрала, която толкова много искаха да посетят.Всъщност, аз самата бях за първи път на това място и бях развълнувана толкова колкото туристите.За щастие, вътре ни чакаше един от уредниците, който започна да приказва куп интересни, но и ненужни, факти за "Дуомо".В интерес на истината, не си правих труда разбирам всичко, което бе назубрил до съвършенство - аз само превеждах, но се опитвах да го правя с нужната интонация и емоция, за да не бъда после обвинена в пренебрежение, монотонност, мрънкане и т.н.Междувременно очите ми шареха по прекрасният стъклопис на прозорците.Без съмнение архитектите, чиито имена бяха споменати, но аз не им обърнах ни най-малко внимание, са били същински гении.И както се очакваше, се чувствах като нищожна мравка под свода.Беше готическа катедрала и този детайл бе задължителен - внушението на страхопочитание към Бога.Бях атеистка, но това не ми пречеше да се наслаждавам на храмовете.Освен всичко друго, те бяха произведение на изкуството.
- Посещавали ли сте катедралата и преди? - обърнах се аз конкретно към мъжа, който със сигурност разбираше от музика.Причината бе, че все още се срамувах да погледна останалите хора в очите.

- Да, но беше отдавна. - е, не чак толкова отдавна по неговите критерии, но това беше отделен въпрос, който не мислеше да засяга именно в този момент.
Все пак не можеше да се отрече, че въпреки, че бе посещавал катедралата и преди, Райли в моментът се чувстваше запленен от всичката тази краска и изящност, която го обграждаше. Дори и за един бог имаше впечатляващи неща, които са създадени от човешка ръка. Не, че в тях нямаше и божествена намеса, но като се сетеше, че тези същества бяха тръгнали от един нищо и никакви маймуни и бяха достигнали до тук, се чувстваше горд и признаваше техния напредък.
- Явно предния път не съм дооценил видяното, ето защо си струва да съм тук отново. - миналото му посещение тук не беше достатъчно дълго, че да може да се взира в това чисто изкуство достатъчно дълго, но сега щеше да се постарае да поправи грешката си.
- Май ти си тук за пръв път. - отбеляза Симс, наблюдавайки изумената физиономия на момичето. Явно не само у него се пораждаше чувство на малоценност от гледката.

Възрастната дама от групата ми с умолителна физиономия дойде, за да ми се обяснява, че тук не позволяват използването на професионални фотоапарати, а тя нямала телефон, с който да заснеме вътрешността на тази внушителна сграда.Усмихнах се и й услужих с моя, като предварително се съгласих да й пратя снимките по имейл.Нека изтощава батерията ми на воля, нямах право да възразявам след малката ми проява на некомпетентност от преди малко.
- Всъщност, да.За първи път идвам тук и както предполагах, катедралата е величествена.
След като уредникът изчерпа изворът си на информация се оттегли и ни остави сами да се наслаждаваме на катедралата-символ на Милано.Отдъхнах си прикрито радвайки се, че най-изморителната част от работния ми ден свърши.Работен ден!?Бях като на вид стаж, което без съмнение ме навеждаше на мисълта, че съм аматьорка.
- За първи път съм и в Италия.Още не съм посетила Рим дори, но не съм тук, за да се радвам на забележителности, макар че не е чак толкова неприятно.
Засмях се тихо, но после усмивката угасна примомняйки ми причината за безцелните ми пътешествия и временните длъжности, които заемах за най-много седмица.Осъзнаването бързо отми възхищението от умопомрачителната катедрала и унилото изображение на лицето ми се появи за пореден път.Идваше ми да си удрям главата в стената, задето позволих на спомените да убият настреоението ми.Поех дълбоко въздух и се ухилих глуповато, за да покажа, че все още изпадам в екстаз наблюдавайки изяществото покрай мен.
- Не отговарям на изискванията за преводачка, като каквато в момента се подвизавам, нали?Е, за това ми се полагат по малобройни групи екск*рзианти.Цяло чудо е, че запознат човек като вас е причислен към моя работен график.

- Честно казано, според мен Милано е по-красив от Рим. Но това си е лично мое мнение и не е нужно да се влияете от него. - каза Райли докато наблюдаваше един стъклопис от няколко части, която продължаваше върху няколко последователни стъкла. Трябваха му няколко минути, за да възприеме цялостния образ и идея на произведението.
- Надявам се, ще имаме свободно време. Иска ми се да посетя Миланската скала. Все пак това е един вид като " Да идеш до Рим и да не видиш Папата." - може и да не изглеждаше като някой достатъчно заможен, за да посети място от този ранг, Райли предварително си бе отделил известна сума именно за това място, защото познавайки себе си и най-вече прахосничеството си, можеше да остане без пари всеки един момент. А честно казано не искаше да пропусне тази възможност да се наслади на някои от най-изящните гласове на това време.
- Между другото, аз май пропуснах да се представя. Аз съм Райли Симс. - харесваше това име много повече от другите, които бе носил през вековете. Беше просто, но достатъчно благозвучно и съвсем нормално и ненатрапчиво.

- Елена Грейв - продължих разговора аз, опитвайки се да оправя настроението, което сама си скапах - Знам, че фамилията ми е странна, но ви уверявам, че не съм сериен убиец - добавих и се разсмях искрено.Изненада, изненада!В скоро време можеше и да се почувствам по-добре, ако си създавах поводи за смях - В програмата ми не е включено посещение на Миланската скала.Щях да знам, защото най-вероятно биха ми отпуснали пари за този лукс.С вашата група ми се полага единствено "Дуомо", но бих могла да измисля нещо, ако се проявява желание...всъщност, мога да уредя посещение на операта, ако работодателите са благосклонни към мен - допълних с усмивка и започнах да премислям как да заявя, че ще ми трябва известно количество пари за неплануваната, скъпа дестинация.Разбира се, щях да спомена ентусиазма на туристите като предтекст, за да получа одобрение на молбата.
- Ако някога посетя Рим ще мога да сравня двата града, но щом Милано е по-красив, няма защо да съжалявам, ако пропусна столицата.
Усмихнах се и поех обратно телефона от жената, която ми го връщаше с хиляди благодарности.Колко ли снимки бе направила?Довечера сигурно нямаше да спя докато се занимавам да й ги пращам.

- Аз мога да посетя Скалата и през свободното си време, все пак едва ли имате по график някакво мероприятие насрочено за осем часа вечерта. Но наистина държа да отида, това е една от причините да съм тук сега - новият оперен сезон тъкмо бе открит и нямам търпение да видя нещо ново и непоказвано до сега. - обясни Райли на кратко и се замисли над фактът, че може би нямаше нищо подходящо в сака, което може да облече при посещение в операта. Май щеше да му се наложи да се справи и с този непредвиден разход. Явно, все пак, щеше да му се наложи да посвири някъде, за да може да си изкара малко пари за престоя си тук.
- Тоест, с една дума не се притеснявай - няма нужда да ме бавиш или нещо такова. Аз съм голямо момче, а и мога да се оправя с италианския. Ще се справя с едно отиване и връщане до Миланската скала.

- Както желаете - казах аз , а после не издържах и зададох въпроса си - Толкова важна ли е тази опера?Да си призная, имам бегла представа за нея.Просто поредното известно място в Италия.
Усмихнах се извинително, задето пропуснах да прибавя нотка на възхищение в думите си.Все пак, Миланската скала бе дестинация, която много хора искаха да посетят.И аз бях от тези хора, но не можех да си позволя подобен лукс.А и не бях от тези, които често могат да бъдат срещнати по толкова изискани, обществени места.Бих искала да бъда срещана там, разбира се, но баща ми не беше корабен магнат, а и аз нямах нужното образование, че да притежавам кой знае какво състояние.
- Влече ви изкуството, предполагам?Можете да свирите, оценявате архитектурата и желаете да се насладите на операта.Права съм, нали?

- Не точно. Музиката е моят живот, буквално. Обичам да странствам, пътешествията са ми в кръвта, трудно се задържам твърде дълго на едно място. Наслаждавам се на изящните неща, на всичко красиво създадено от човека. - добре, звучеше като пълен идиот, а явно неговата музика не бе достигнала до нея, което беше странно. Много рядко се случваше да срещне някого, с когото да не може да установи връзка. Явно това момиче беше специално.
- Но посещението на Миланската скала за мен е наистина важно. - отговори той на въпроса й най-сетне, понеже бе умувал няколко минути дали е риторичен или не.
- Не изглеждате особено впечатлена от изкуството на музиката... - изреченото беше по-скоро становище, отколкото въпрос, но той наистина искаше да знае защо не бе успял да осъществи контакт с нейната душа посредством музиката си.

- Какво говорите?Аз обожавам музиката!Просто не винаги си позволявам да я слушам на живо.
"А и напоследък съм глуха, сляпа и безчувствена към всичко" - допълних си мислено аз, но, разбира се, пропуснах да спомена този факт на събеседника си.Личният живот бе личен, не защото нямах желание да го споделям, а защото другите не биха проявили никакъв интерес към вътрешните ми драми и катаклизми.Нерушима бариера - това се бе изградило между мен и околния свят.В следствие на моменти не виждах нещата по начина, по който другите ги виждаха.Психиката на човека е наистина необятен свят.
- Какво ви накара да си мислите така?Просто съм любопитна какво впечатление правя на околните.
Обърнах се към него замисляйки се как изглеждам отстрани.Стараех се да бъда достатъчно емоционална когато трябва, и също толкова неутрална в дадени ситуации.Бях като детенце, което се учеше кое чувство да показва и по кое време.Стигнах до извода, че това не се учеше и, че бърках някъде.

- Да речем, че имам предчувствия. Просто се занимавам с музика достатъчно дълго - виждал съм как хората реагират на нея, но до теб тя сякаш изобщо не достига. Което е странно. - добре, беше казал достатъчно, време бе да мълчи преди да се е издал.
Не, че се срамуваше, че е бог, нито пък толкова ревностно криеше тайната си. Просто не искаше хората да гледат на него по друг начин. А и ако кажеше на някого " Хей, знаеш ли какво, аз съм богът на музиката! " шансът да го помислят за напълно луд беше доста голям. Той и без това си беше създал подобен имидж, но това изказване би взривило всички митове около неговата ексцентричност.
- Коя е следващата забележителност в списъка ти?

- Изобщо не достига?Прав си, странно е.А колкото до следващата забележителност...Нямам такава.Това е първият ми ден и той се води пробен.Тоест ми се полага само едно място и не особено голяма група ентусиасти.Към програмата, разбира се, е включен един час за свободен избор на клиента, което ще рече, че имате право да избирате по желание, като това не включва туристически дестинации и исторически забележителности.По-скоро обикновени неща като разходка, кафене, ресторант, книжарница...Ако имате нужда от нещо аз съм длъжна да угодя.Дори, ако просто трябва да напазарувате, а не можете да се справите на касата.
Засмях се и бързо събрах групата си обяснявайки им същото, което обясних преди малко.Както очаквах, почти всички искаха да се приберат и да си починат.Е, двете кискащи се тийнейджърки проявиха интерес да им осигуря такси, а от Райли все още чаках отговор за неговите планове в следващия един час.

- Аз лично трябва да си купя костюм. Или поне нещо, с което мога да отида на опера. Все пак там има определен дрескод, а аз не съм от най-....официално обличащите се хора. - това можеше лесно да бъде потвърдено, защото видът на Райли беше меко казано не особено официален. Той носеше протрити, поскъсани сини дънки в стил гръндж, сива тениска, на която бяха нарисувани няколко анимационни героя, а върху нея карирана синя риза.
- Но както казах, не ми е нужна бавачка, мога да се справя сам с пазаруването... Ако не решат да ме изритат от магазина за костюми, понеже не изглеждам..хм, костюмен тип.. Но това си е лично мой проблем, който не засяга групата по никакъв начин. Ще се видим в хотела, тогава.

- Беше ми приятно - казах аз и после добавих - Надявам се после да споделите впечатленията си.
Усмихнах се и се запътих към изхода, на който ме чакаха двете момичета, които ме помолиха да им осигуря такси.Според мен да кажеш адреса на шофоря не изискваше кой знае какви познания по италиански, но девойките, които всъщност бяха мои връстнички, предпочитаха чуждата помощ за по-сигурно.Малко след като таксито пристигна пред площада и те благополучно потеглиха към хотела, групата се раздели.Някои желаеха да разгледат още забележителности, пък макар и без преводач.Райли се бе изгубил от погледа ми.Явно сериозно се бе захванал със задачата да открие подходящи дрехи за концерта.Най-сетне аз самата си поръчах такси, за да се прибера.Още няколко дни и щях да напусна и този град, а може би и тази държава.Не знаех дали това решава проблемите на душевното ми състояние, но по-добре да бягам, от колкото да се върна при приятелите си.Въздъхнах и се замислих над думите на Райли: "До теб тя сякаш изобщо не достига".Нима вече и на музиката не мога се насладя така както преди?Отпуснах се назад и затворих очи, сякаш отдалечавайки се от реалността.