Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» Вашите банери
Нед Яну 06, 2013 6:16 pm by Дейвид Гордън

» Изоставеният цех
Чет Дек 15, 2011 7:08 pm by Ник Даркъс

» Анита Блейк
Пон Дек 12, 2011 8:41 pm by Касиди Андрюс

» Промяна на лик
Нед Дек 11, 2011 7:52 pm by Freaky

» Спам Без Срам Vol. 2
Нед Ное 27, 2011 2:04 pm by Edvard Targaryen

» Алеята около гората
Вто Ное 22, 2011 5:24 pm by Edvard Targaryen

» ...другарче за РП
Пон Ное 14, 2011 1:12 pm by Freaky

» Кейти Фоус
Съб Ное 12, 2011 9:52 pm by Freaky

» Да броим до.... Vol.1.
Съб Ное 05, 2011 12:36 pm by Freaky

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 28, на Чет Ное 23, 2017 4:30 pm
Statistics
Имаме 149 регистрирани потребители
Най-новият потребител е Ема Хънт

Нашите потребители са написали 7309 мнения in 364 subjects
Декември 2017
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
    123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

Calendar Calendar

Победители от конкурси
Победителите от конкурса за модератори са : Макс Фрей (Глобален Модератор),Хелена Салвадор (Виена) и Ана Блейк (Всичко останало) ! Честито !
Affiliates

Risha Ellsworth

Предишната тема Следващата тема Go down

Risha Ellsworth

Писане by Risha Ellsworth on Сря Юли 06, 2011 8:47 pm

Име: Риша Елсуорт /Risha Ellsworth/
Псевдоним: Ри, Риш, Бет/не знайно защо/
Възраст:18
Вид: Човек
Външен вид:
Височината на Ри варира от 165 см до 170 см/понякога и по-нагоре/, в зависимост от дължината на тока на обувките й. Не че обича да ги носи, но факта че се налага я кара да си затваря устата... Косата й е кестенява, с ясно забележим червеникав отенък. Тялото й е стройно и добре изваяно, но като цяло може да се оприличи като дребно и хилаво/зависи от гледната точка... и светлината/.
Характер: Винаги съм била бунтар.. Никога не съм обичала правилата, независимо от обстоятелствата. И като че ли точно това ми изиграва лоша шега отново и отново, колкото и да искам да го спра. Но като цяло съм спокойна личност. Или поне през повечето време. Опитвам се да не издребнявам, макар че не съм напълно сигурна дали ми се получава, но все пак...
Любовта не ми е силна страна... може би защото никога съм имала възможността да я изпитам или пък защото никога не съм живяла нормален живот.
История:
Може би най-често като видите момиче, разхождащо се по улицата, видът й не буди особен интерес у вас. Да, предполагам е така... Защото гледката честно е една и съща – тананикаща ми весела песен, тя бърза към поредната среща с приятели. Или пък със слушалки на ушите и музика усилена на макс.
Е, дори да се попадали на готически стереотип или нещо, съвсем различаващо се от „танананана, обичам сметанова торта”, залагам нищожните си джобни на това твърдение, не се забелязали някаква разлика у нея.
И да... Може и мен да сте виждали по улицата. В малкият град лицата често се разминават, но винаги в съзнанието ти остава една малка частитаа от това което си видял. И попаднеш ли на него отново, със сигурност си спомняш че именно в тази горчива гримаса си се вгледал онзи ден в библиотеката.
Както и да е. Мога да говоря още, но с празните приказки които най-вероятно ще чуете, мисля да спра до тук. Да, обясненията колко е несправедлив живота често са безполезни, каращи те да изглеждаш като жалка жаба на фона на бистрото езеро от смях и щастие.
Но... ето го началото на моята история, която всъщност най-вероятно ще ми заслужи бамбандировка от сурови яйца и домати, допълнени от нечии палци, сочещи пода...
***
Боц.
Пеперудите ме приветстваха отново. Но този път крилете им, пърхащи под спуснатите ми клепачи, бяха още по-разноцветни. Облачетата се завърнаха, а пропорционално на тях и онова чувство, каращо ме да изпитвам неописуемо блаженство и да искам още и още.
Външният свят бе мъртъв за мен в момента. Сега важна бе току-що влятата в тялото ми сила. Течността, поддържаща мизерното ми съществуване.
Опрях глава в плесенясалия улук на клуба, който служеше за сергия. Въздъхнах облекчено и вяла усмивка се разля на лицето ми. Ето сега вече се чувствах по-добре. В момента, не мога да го опиша. Чувствах се все едно летя и крясъците на Макс и унижението и боя, бяха толкова незначителни, все едно ги гледах от далеч, от друго тяло.
Съвсем слабо долових раздразнения глас на Ричи, опитващ се да ме накара да му отговоря и да платя.
- Петдесет кинта, маце! Хайде, чакат ме още доставки!
- Петдесет? – попитах изненадано, но все още в транс под веществото, инжектирано във вените ми. – За толкова малка доза?
- Стига обяснения, кукло! Плащай! – Дилърът вече звучеше ядосано – Даже ти правя отстъпка. Не бъди неблагодарна! Не ме бави! – Той прокара ръка през рошавата си, току-що боядисана в ярко червено коса. Пламналите му от нетърпение и гняв, който се опитваше да сдържи, смразяващо зелени очи ми подсказаха, че трябва да платя моментално и че не му беше до пазарлъци сега.
Но аз бях така зашеметена в този момент. Ричи искаше да ми го развали! Ама че егоист!
Започна да тропа нервно с крак, сви огромните си длани в юмруци, а мускулите му изпъкнаха под кърваво червената тениска с дълъг ръкав, която бе в тон с гривата му. Беше си зловещ. Само погледът му ме караше да изтръпна.
Стана ми ясно, че е невъзможно да се измъкна току така. Въздъхнах отново, но този път тежко и завъртях очи, с нежелание да потърся портмонето си. Точно сега, почти бях на червено. Макс не ми беше плащал вече две седмици, оставяйки ме със само сто и десет долара. И аз си имах нужди, за бога!
Унило разтворих жълтата си дамска чанта, увиснала на рамото ми. Пъхнах ръце, чак до лактите, понеже чантата си бе същински чувал, и се захванах да търся портмонето си. Което в момента бе почти непосилна за мен задача, поради две причини. Първо. В чувала имаше повече неща, отколкото в килера на традиционно американско семейство – шише минерална вода, цигари, носни кърпи, ценоразпис, упътване от Макс, карта на града, презервативи, дамски превръзки, тампони, пликче бял прах и още куп подобни дреболии.
Второ. Все още бях замаяна от стоката, която ми беше донесъл Рич. Е, това му го признавах. При него всичко бе с високо качество.
След няколко минутно ровене из съдържанието на чантата и псуване на висок глас, което всъщност изкара Ричи от нерви, успях да напипам люляково – лилавото си портмоне от изкуствена кожа.
Издърпах го и в същия момент изругах. По дяволите, счупих нокът! Идеалният кърваво червен лак, който обмислях да си сложа не ходеше на къси нокти! Сега трябваше да подравнявам! Ух!
- Кукло, – каза равно – ще те почакам само още тридесет секунди. Ако не платиш до тогава, не отговарям за последствията.
Пф. Какви можеше да са? Вече бях опитала от абсолютно всичко на този свят и едва ли щеше да е болка за умиране. Все пак реших да не си навличам повече проблеми и отворих портмонето си. Вторачих се в преградата където бяха банкнотите. Примигнах от ужас когато установих, че разполагам само с тридесет и седем долара. Ако трябваше да сме точни – тридесет и седем долара и двадесет и четири цента.
- Двадесет секунди – изсъска заплашително Рич.
- Ъмм, – запелтечих и забих поглед в земята – нямам достатъчно пари … – гласът ми потрепери накрая.
- О, Господи, Боже пощади ме! – възкликна и се хвана за главата. – Колко пари имаш кучко? – попита остро.
Може би трябваше да се обидя от думите, които използваше по мой адрес, но … аз си бях кучка, нали?
Първо. Това не беше нещо ново. Той не бе първият, който ме наричаше кучка.
Второ. Това ми беше работата – да бъда кучка. И се справях доста добре … предполагам.
- Около тридесет и седем долара – прошепнах.
Той изръмжа и започна да разтрива слепоочията си с палеца и със средния си пръст.
- Имаш късмет – каза и ми се усмихна. – Сега ми дай 35 долара, каквото ти остане, го ползвай да си купиш нещо за ядене … приличаш на вейка!
Ето затова харесвах Рич. Затова бях избрала да купувам стоката от него. Винаги правеше компромиси… особено когато аз бях наоколо …
- Благодаря – ухилих се и пъхнах залените хартийки в голямата му, протегната длан.
Той ги набута в задния джоб на черните си маркови джинси „Disel”. Кой знае колко омачкани щяха да бъдат, щом ги извади. Смигна ми и се запъти към чисто новото си нелегално закупено черно BMW.
Едно „пфффф” се отдели от устните ми преди да тръгна към входа на клуба. Там ме чакаше (или поне трябваше да ме чака) Макс.
Май забравих да спомена кой е Макс. И коя съм всъщност аз. Ако не сте разбрали досега, в което се съмнявам. Та на въпроса. Макс е сводник. И аз „работя” за него.
Чуваше се тихото тракане на токчетата ми, докато наближавах към святкащата неонова табела с надпис „Enter”. Още преди да вляза думкането на музиката наду главата ми. На вратата стояха всякакви … хора. Даже не знам дали терминът беше подходящ. Бяха надрусани, напушени, пияни … а някои бяха в комбинация от трите. Е, не че аз бях цвете за мирисане, но … все пак.
Светлината, която разпръскваше диско-глобуса, във всички посоки заслепи очите ми и аз залитнах за момент, падайки върху диджея, който вече псуваше устремено по мой адрес.
- Оооо, ти се сети! – чух Макс да възкликва. Даже аз се учудих, как успях да доловя гласа му в тази дандания.
- Ъъъ, да – ухилих му се насреща и запристъпвах, залитайки към него.
- Какво става? – попита ме сериозно. – Има ли клиенти? – отпи от уискито си, след което сложи няколко кубчета лед.
- Какво е? – посочих чашата му и облизах устните си.
- Джони Уокър – отговори спокойно. – Искаш ли?
- Сериозно? Разбира се! – възкликнах като последната глупачка.
- Ще ти дам, – започна равно, – но след като отговориш на въпроса ми! – изкрещя. – Знаеш, че обичам да правиш, каквото аз кажа!
- О, ами върви … – побелих очи и се изхилих.
- По дяволите! Пак си друсана – въздъхна, опитвайки се на надвика музиката.
Вдигнах рамене.
- Кога ще ми платиш? – изстрелях, без да се замислям в какви неприятности мога да се забъркам.
- Кога ще ти платя ли? Я повтори… – каза сладко, като мед.


Един залп дим, гъст и задушлив, се издигна от устата на Макс. После още един…
В момента може би нямаше по спокоен човек от шефа ми. Почива си, лапнал пура в уста, с крака на бюрото, което да уточним е от махагон.
В момента може би нямаше по покорен човек от мен. Беше си ми навик. Каквото заповяда Макс, аз го свършвах, независимо за какво става дума – убийство, кражба, сключване на мръсни сделки … А и вече бях специалист в тази област. Даже, ако трябва да съм честна, ми доставяше удоволствие. Поне не си блъсках в главата в стената, а вършех нещо, кажи-речи полезно, зависи от коя гледна точка гледаш…
- Между другото, – Макс ме откъсна от мислите, – заловили са Рич – отбеляза безпристрастно той и се намести по-удобно в кадифения си фотьойл. Подхвърли ми днешният вестник с такава досада, сякаш го правеше за енти път.
НАРКОДИЛЪР – ЗАЛОВЕН В КРАЧКА.

Търговец на хероин с изключително високо качество беше арестуван от ФБР тази сутрин. Задържан е и полицай, свързан с неговата дейност по разпространение на дрога в Ню Йорк.
Арестуваният е Ричард Хаскър – Ричи, роден през 1985 година, от Манхатън, криминално проявен. Той е наблюдаван от месец май със Специални разузнавателни средства. Установено е, че веднъж седмично се зарежда с хероин от град в източните Щати, който полицията отказа да назове.
При задържането на Ричард са открити 100 грама хероин. Въпреки малкото количество, лабораторният анализ е показал чистота на веществото над 50 %, която е достатъчна, за да бъдат приготвени за пазара над 5000 дози – съобщиха от ФБР.
При последвалия обиск в дома му са намерени и иззети още 18 пликчета с наркотично растение – общо 7 гр., както и 17 грама амфетамини, разпределени в 12 пакетчета, електронна везна и пистолет с 33 патрона.
Според специалисти, печалбата от тези 5000 дози е над 10 000 долара. За сравнение, при разбиването на нарколабораторията, свързана с Абнър Морети, откритата дрога беше с концентрация между 7 и 15 %.

- Какво? – очите ми заплашиха да тупнат на пода. Ама как така? Та Ричи беше майстор, щом става дума за бягство от ченгетата.
- Мм даа – въздъхна той. – Сред нас има птички … нали знаеш…
- Ъъ? – примигнах срещу него, докато се опитвах да обуя едната от обувките си.
- А любимото занимание на птичките е да пеят… и пеят… и пеят! – неочаквано повиши тон, пропука идеалната фасада на спокойствието, зад която изби неприкрит гняв.
Беше ми малко трудно да реагирам в тази ситуация. Да се уплаша ли? Да се изсмея ли? Или да му тегля една майна? А на мен ли се ядосваше? На кого се ядосваше всъщност?
- Да, предполагам – кимнах, гледайки го изпод мигли.
Той рязко стана горе и тръгна в моя посока. Дори не успях да проследя движението му, всичко се случи толкова бързо.
Едва не изпищях, когато усетих силният ритник в ребрата, който сякаш ме разтроши на парчета. Макс хвана шията ми здраво, след което сви пръстите на другата си ръка около бретона ми, издърпа главата ми назад.
- Ако разбера, че ти си песнопойката, бъди сигурна…ще се простиш с жалкото си съществуване. Изчадие – просъска той в лицето ми.
Не можех да отклоня поглед от него – зелени очи, остри, всяващи ужас черти, устата му – свита в тънка линия, която едва се забелязваше.
После ме пусна, но болката още се скатаваше в тялото ми, караше слепоочията ми да пулсират. Изправих се бавно, леко залитайки, замаяна, но като че ли в състояние да ходя. Дясната ми ръка още стоеше притисната до ребрата.
Червата ми започнаха да къркорят, карайки ехидният смях на Макс да се понесе из стаята.
- И знаеш ли? Не мисля да ти плащам скоро… – озъби се и с ненужна грубост срита чантата ми, като предизвика разпръскването на съдържанието й в цялото помещение… – А сега се разкарай! – изкрещя ми. – Живо, живо! Мърдай!
Все така, без една обувка, без пари, приличаща на плашило заради синини, рани и мръсотия полепнала по мен, прекрачих прага на кабинета на Макс. Още преди на извървя и един метър, чух зад себе си ядно затръшване на врата. Не знаех как все още бе останала цяла.
Хмм. Как така бяха заловили Рич? Не можех да го повярвам. Та той не веднъж бе измъквал и мен и себе си от лапите на ченгетата. А и кой би тръгнал да го предава? Тук никой нямаше да има полза от такова следствие. Странно.
След час моткане по улиците, леко накуцвайки, събрала погледите на минувачите, се озовах пред позната, кремава на цвят къща. Добре, прекалено позната. Май няма да е зле да спомена, че това е моят дом. Или поне беше такъв. Изглежда родителите ми не проявиха нужното разбиране, относно това, в което се превърнах и дружно ме изритаха като мръсно коте на улицата. Точно тогава бях на ръба на кризата – готова да скоча от някоя сграда. Може би, защото не исках да бъда това, което съм, а сега, ами честно, сега съм свикнала или пък приела реалността.
Въздъхнах тежко, припомняйки миналото си. Обмислях дали наистина живота ми преди наркотиците беше по-добър или не. Преди тях … ами да, преди тях бях затворена в собственото си съзнание, аутсайдер във всички отношения или пък детето, чийто родители нямаха време да погледнат. Може би сега живота ми бе по-лесен. Хората казват: Никога не тръгвай по лесния път, той води до гибел.
Не мислех, че бяха напълно прави. Нима щях да оцелея, ако през целия си живот се надявах да се харесам на родителите си, било то на хората като цяло? Е, едва ли щях да издържа.
- Скараха ли ти се? – нечий мъжки, дебел глас ме изтръгна от спомените.
Извърнах така рязко глава, та чак вратът ме заболя. Погледът ми проследи масивна фигура, лице отчасти набраздено от бръчки, причинени от нерви и проблеми, мургава кожа, черна коса, в която на места проблясваха бели кичури.
- Мога ли да Ви помогна? – повдигнах вежда, без да откъсвам поглед от мъжа срещу мен. Изглеждаше ми познат, но не можех да се сетя от къде.
- Риша, нали? – попита и се усмихна.
- Ъъ да, предполагам – засмях се притеснено, с моята култова реплика, след което опулих очи.
- О – поклати глава и пристъпи напред. – Явно не ме помниш. Аз съм Стив.
- Стив кой? – с риск да прозвуча грубо оставих въпросите да се леят.
- Стив Бранд – отвърна простичко.
Стив Бранд ли? Оооу, тооози Стив. Да, сетих се за кой става дума.
Поклатих глава.
- Аа… – ухилих се и направих малко място на пейката, на която бях седнала. – Вярно. Имам много краткотрайна памет. Сядай.
- Няма проблем, хлапе. Просто минавах от тук, бързам. Изникнаха ми две-три неща свързани с Рич.
Ама сериозно ли? Всички само за Рич ли говореха, дявол го взел?
- Добре – кимнах му и пригладих косата си, която още стоеше щръкнала нагоре.
- А и още нещо – извърна се към мен. – Утре те чакам при бившата сграда на общината. Шест часа. Не закъснявай. Ще ти обясня като дойдеш. Важно е.
Тръгна по посока на кръстовището. Там го чакаше сив Мерцедес. Стив влезе вътре, без да се колебае, а минутка по-късно колата се впусна напред.
Дълго останах вторачена в мястото, от където бе тръгнал автомобила, размишлявайки какво ме очаква утре и дали щях да доживея до тогава.

***
Надявам се сте добили поне кратка представа за това как протичаше живота ми... Как все още протича.
Реших да не разтягам до край, понеже или ще ви отегча или... ами просто е ясно. Западнал тийнейджър, който не знае що е това нормален живот. Момиче, което поради ред причини изкарва хляба/и дрогата/ си по модерния начин. Един вид... разум, който не може да се нарече разум...
Но нека не самосъжалението ми да привлича вниманието ви. Смея да кажа че някъде в мен се прокрадва нотка, искаща единственият проблем който да касае съзнанието ми да се изчерпва с това, че не съм си довършила доклада за Конфуций. Но е факт че училище не съм посещавала от Бог знае кога. И, каква ирония... все още мечтая за онази приказна вечер, наречена прощален бал, макар да съм с ясното съзнание че единственото което мога да правя е да мечтая. А може би реалността, която почукваше по дрънчащата ми глава бе права. Именно за това се мразех... Аз си бях виновна...
И, за протокола... Казвам се Риша. Годините ми... ами нека не ви стресирам, но ... да, малко са. Ако съберете годините на един второкласник и годините на един четвъртокласник ще получите сумата... И не казвайте че не съм ви предупредила.

Снимка:
avatar
Risha Ellsworth

Posts : 25
Join date : 06.07.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Risha Ellsworth

Писане by Александра Джеймс on Сря Юли 06, 2011 8:55 pm

Одобрена ;д

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
In the darkness of the night,
be my beacon, shine your light.
In the brightness of the
sun,
Show me that you are the one...


I've been a prisoner, can't you see?
Break my chains and set me free.
Release my soul held deep within...
I'm ready now, let
love begin.
Spoiler:





avatar
Александра Джеймс

Posts : 14
Join date : 25.06.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото

- Similar topics

 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите