Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» Вашите банери
Нед Яну 06, 2013 6:16 pm by Дейвид Гордън

» Изоставеният цех
Чет Дек 15, 2011 7:08 pm by Ник Даркъс

» Анита Блейк
Пон Дек 12, 2011 8:41 pm by Касиди Андрюс

» Промяна на лик
Нед Дек 11, 2011 7:52 pm by Freaky

» Спам Без Срам Vol. 2
Нед Ное 27, 2011 2:04 pm by Edvard Targaryen

» Алеята около гората
Вто Ное 22, 2011 5:24 pm by Edvard Targaryen

» ...другарче за РП
Пон Ное 14, 2011 1:12 pm by Freaky

» Кейти Фоус
Съб Ное 12, 2011 9:52 pm by Freaky

» Да броим до.... Vol.1.
Съб Ное 05, 2011 12:36 pm by Freaky

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 28, на Чет Ное 23, 2017 4:30 pm
Statistics
Имаме 149 регистрирани потребители
Най-новият потребител е Ема Хънт

Нашите потребители са написали 7309 мнения in 364 subjects
Декември 2017
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
    123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

Calendar Calendar

Победители от конкурси
Победителите от конкурса за модератори са : Макс Фрей (Глобален Модератор),Хелена Салвадор (Виена) и Ана Блейк (Всичко останало) ! Честито !
Affiliates

Андрей ди Лоренци

Предишната тема Следващата тема Go down

Андрей ди Лоренци

Писане by Андрей ди Лоренци on Вто Юли 19, 2011 6:49 pm


/Том Фелтън/
Къща. Най-обикновена къща. Бели стени и кремав покрив, малка сладка градинка с току-що разцъфнали хортензии и една малка пейка, която самотно бе застанала под дебелата сянка на високия дъб, стоящ на няколко метра от вратата. Вратата беше леко притворена и отвътре се чуваше телевизор, може би спортните новини. До нея се намираше широкоотворен прозорец, чиито пердета бяха развявани от силния следобеден вятър.
По алеята бързо пропълзя една голяма и дълга змия, наподобяваща анаконда. Изведнъж из топлия юлски въздух се разля отвратителния съскащ звук издаден от същото това влечуго и смрази всичко наоколо. Няколко котки, които си играеха с пеперудите в градината, обърнаха големите си сивкави очи към сивата змия и бързо отпрашиха, покатервайки се на дървото. Дългият ѝ разцепен на две език разцепваше въздуха и караше всеки, който чуеше звука да застане на едно място и да се надява змията да не бе зад него или поне около него.
Но само след няколко метра, изпълзени от влечугото, дълго около шест-седем големи крачки, то се спря и уви опашката около себе си. След това всичко заглухна, но тишината бе толкова оглушаваща, че сякаш беше по-добре да чуваш съскането на змията. Сега, непритеснявани от нищо, цикадите, невидими шумни буболечки, бяха единствения звук, който огласяше пустата улица и това те караше да се чувстваш като в гробище. Тогава змията се сви още малко около себе си и сякаш хипнотизирана от мелодията на някой йоги с флейта, тя изпъна врат и бавно започна да се издига във въздуха. След миг-два тялото на влечугото започна да се разширява и от него се отделиха няколко части, прилични на крайници. След още една секунда вече се забелязваха русите коси на момчето, разпилени по главата му.
Няма и една минута и на мястото на слузестото страховито влечуго стоеше един добре облечен млад мъж. Изглади прилежно прилепналата си тениска от всякакви нежелани гънки и изтупа прашните си дънки. Носеше маратонки, една тъмносиня тениска, която чудесно очертаваше оформените мускули на ръцете и корема на младежа, и избелели черни дънки с някоя и друга цепнатина тук и там по дължината им. Момчето прокара дългите си пръсти през платиненорусата си коса и сбръчи нос, когато лъчите на слънцето срещнаха сините му студени очи. Те бяха някак остри и дори най-добри лъжец се предаваше пред укорителния им поглед. Обрамчени бяха с дълги тъмни мигли, които караха лицето на младежа винаги да изглежда сериозен. Лицето му бе с изразителни черти, също някак остри – имаше доста добре изразени скули и прав нос. По бузите му бяха разпилени лунички, които обаче рядко се забелязваха и то само на слънце. Въздъхна, когато отново обърна лице към слънцето и се усмихна леко, тъжно. Крайчетата на устните му едва се мръднаха, но в очите му се четеше тъга, ярост, но също така и притеснение.
Сега високият рус млад мъж стоеше пред сладката бяла къща и крачеше напред-назад нервно, очаквайки нещо да се случи, но разочарован, че нищо не стана той направи няколко плахи крачки и силно почука на вратата. Почака няколко минути и и се обърна да си върви, когато врата се отвори и пред него се появи една дребна слабичка жена на средна възраст с чисточерна рокля и черни ниски обувки. Косата ѝ бе раздърпана и разрошена, а лицето ѝ, прошарено тук-там с бръчки от смях, сега бе посърнало, а очите ѝ - подпухнали и зачервени. Тя се пресегна и нежно притисна високото момче измежду прегръдките си. Тихо зарида и зарови лице в гънката между врата и рамото му. Той положи неловко ръце на гърба ѝ, завъртя се и двамата безмълвно влязоха в къщата.
А в къщата в един съвсем обикновен скован с дървени дъски ковчег лежеше безжизненото тяло на едно младо момиче. Бледото му, вече изстинало лице бе обрамчено от красиви кестеняви къдрици, които го караха да изглежда още по-бяло и безжизнено. От прасковения блясък на устните ѝ бе останал само бегъл спомен, а очите ѝ бяха хлътнали, а областта около тях бе леко посиняла. Очертанията на черепа ѝ се личаха под тънката ѝ като люспи кожа, а по-надолу на врата ѝ се синееха вените, в които преди време бушуваше кръв. Тя бяха изпъкнали все едно тя си бе изпънала врата назад и и синееха като линии на химикал върху бял лист хартия. Младежът въздъхна тежко при вида на починалата и положи ръкавърху сплетените пред тялото на момичето пръсти. След това се наведе и бавно и съвсем леко целуна изстиналата ѝ буза. Обърна се ловко на пети и трясна силно вратата на излизане.
Вече на няколко метра от къщата, същата дребна и съкрушена жена излезе на алеята и подвикна подир момчето:
- Андрей, Андрей, моля те, синко, не тръгвай! – молбите ѝ бяха сподавени от още сълзи, а в гърлото на Андрей се заформи възел, който никога нямаше да се отплете. – Моля те, влзе вътре, не мога да гледам сестра ти така. Не мога. Не мога да погледна Сузи и да не рухна. Моля те, стой. Поне още малко.
Андрю поклати глава и направи още една крачка, още по-уверена от предишните няколко. Жената след него захълца и захлипа, вгледана в отдалечаващия се гръб на сина ѝ.
- Моля те, Дрю. Върни с... – тя бе толкова изтощена, че гласът и замря.
- Не мога, мамо. – Андрей накрая се обърна с ледено изражение и прониза майка си с поглед. Бе одрал кожата на баща си и майка му никога не му се противопоставяше, може би защото баща му бе загинал във войната и Андрей бе еднствения ѝ спомен за него – ярък, ясен. Жив. – Не мога. Сюзън ме мрази. Не мога да стоя там. Това ще е неуважение към паметта ѝ.
Отчаяната жена изнурено пробяга няколкото метра между нея и сина ѝ и го задърпа за ръката, клатейки глава в отрицание на предишните му думи. Той рязко се осовбоди от хлабавата хватка на жената и преглътна шумно.
- Аз съм арогантен. Аз съм егоист. Аз съм лъжец. Аз съм измамник. Аз съм жесток. Аз съм всичко, което Сузи презираше. Никога не съм я чувствал като сестра, разбра ли. Тя отрасна далеч и макар че аз бях тук, а тя в пансион в шибания Париж, пак се чувствах все едно съм се натресъл да живея при нейните родители. – извика тоя яростно и слепоочията му се зачервиха т притока на кръв към тях, а ушите му запулсираха и забарабаниха в главата му. – Тя беше непозната, мамо. Една непозната за мен. Прекарал съм две години от двайсет и три с нея и те не помогнаха на нашата „връзка”. Нещата просто се усложниха дваж повече.
Андрей се откъсна от майка си и се наведе, за да я дари с една последна целувка по бузата. След това сви по тротоара и фигурата му бавно избледня в маранята.
* * *
Андрей ди Лоренци, двайсет и три годишен, произлизаше от знатен английски род, но още на две семейството му се премести да живее в Америка, а сестра му, пет години по-голяма от него бе изпратена в пансион във Франция. Още от малък той бе неразумен и пакостлив, изпечен лъжец и манипулатор. Въртеше всички на малкото си пръстче, освен родителите му, които го бяха заченали изненадващо, без планове за повече деца след сестра му. Така той бе нещо като изтърсакът на семейството и от сред тях винаги се чувстваше като излишен. По природа бе мизантроп, бе жесток и безскруполен към всеки, когото не харесваше. Нямаше нищо общо с топлосърдечната Сюзън ди Лоренци, готова да помогне всекиму. През 2005 бе открила, че има рак на кожата и до юли следващата година се спомина.
Още от малък той откри, че може да се превръща в змия и все още не бе казал на никого. Заедно с тази малка екстра и дойде и способността му да владее елемента Вода.
avatar
Андрей ди Лоренци

Posts : 6
Join date : 19.07.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Андрей ди Лоренци

Писане by Доминик Уинтър on Вто Юли 19, 2011 6:51 pm

<333333333 inloveee.. Прекрасен герой, одобрен и добре дошъл ^^

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Then we wished them all a happy birthday.
We kissed them all goodnight.
Now he chases me in my black and red dress.
avatar
Доминик Уинтър

Posts : 264
Join date : 27.05.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите