Едвард Таргариен

Име: Едвард Таргариен
Години: 23
Раса: човек

История:

Ледената крепост беше обхваната от пламъци...

Вампири, демони... какво значение имаше всичко. Невинни жертви? На кого по дяволите му пукаше? Животът беше достатъчно скапан и без това. Ед стана от леглото. Потта се стичаше по цялото му тяло. Завивките бяха събрани на куп в долния край на малкото единично легло. Треперещи ръце търсещи цигара, нефокусиран поглед бродещ в миналото, огън горящ във вените... Огънят!
- Жалка картинка, нали? – промърмори подигравателно на себе си. Най-после намери един недогорял фас, отвори прозореца и въздъхна. Хладният бриз погали голите му гърди, отметна мокър кичур коса от лицето му и вдъхна нов живот в тялото му. Кога ли призраците от миналото щяха да спрат да го преследват? Кога щеше да загърби всичко и да започне на чисто?
- Тъпо, копеле! Никога!!! ... никога...
Здрачаваше се. Уличните лампи мъждукаха в гъстата мъгла. Малкото останали навън хора бързаха да се приберат по домовете си преди да се стъмни напълно, поклащайки се от тежеста на пазарските си чанти, които стискаха като съкровище. Очите им се местеха във всички посоки готови да засекат и най-слабия признак за приближаваща опасност. Винаги ли трябваше да избира най-пропадналите квартали? Малка парцалива девойка дърпаше още по-парцаливото си братче към порутена барака в края на уличката. Момченцето дъжеше комат хляб в едната си ръчичка и подтичваше зад сестра си, опитвайки се за яде от предоставеното му лакомство. Ед запали фаса си и седна на рамката на прозореца. Димът излизаше през ноздрите и устата му. „Като истински дракон...”, помисли си той.

Трондхайм, Кралство Норвегия
1998 г.

- Едвард. ЕДВАРД!!! – Мико бягаше след малкото момченце, пухтейки. – Това момче ще е краят ми. Вече не съм млад, я?
Малкият Едвард скачаше от ледник на ледник, провираше се през малките планински тунели и сякаш летеше по заснежените склонове.
- Хей, Мико! – детето се беше спряло до един дънер, възторжено подскачайки от крак на крак. – Видя ли как прелетях през Кристалния лабиринт?
- Като истински Дракон, господарю! – подхвърли иронично старчето, подпирайки се на дънера. Ръцете му се бяха покрили с ледени късчета, дъхът му излизаше на пресекулки, а сополите му замръзваха едва подали се извън топлата подута червена пещера наречена нос. Но не, на него му нямаше нищо. Призрачно бялата му кожа се беше заруменила приятно, големите му очи искряха авантюристично, готови за следващото приключение в ледената пустощ. „Огън, огън бушува в него. Лед и огън.” – Време е да се прибираме, Ед. Здрачава се, майка Ви ще се притеснява.
Пътят към замъка беше дълъг и не особено приятен за Мико. Все същият студ. Вече петдесет години отминаха, но със студа не можеше да свикне. И това смътно чувство, че нещо не е наред. Тишината беше оглушителна. Единствените стъпки, които се чуваха бяха неговите. Едвард пристъпваше тихо и леко, едва оставяйки отпечатък в дълбокия сняг. „Като призрак, ледено привидение”, помисли си мъжът. Когато наближиха, вятърът се засили и донесе мирис на пушек. Пушек? Още един завой и щяха да излязат пред крепостта.
- Господарю, искате ли...

Ледената крепост беше обхваната от пламъци!

Адът се беше разтворил, поглъщайки всичко пред тях. Писъци огласяха полумрака. Млада белокоса жена беше застанала на една от кулите. Бялата й копринена рокля се вееше във всички посоки, откривайки коленете й. Висок тъмнокос мъж беше впил зиби в шията й, източвайки всяка капка кръв. Когато приключи пусна безжизненото тяло на земята, откъсна медальона от шията й и го хвърли през кулата.
Малкият медальон падна в краката на стареца и момчето. Бял дракон със сапфирени очи... Кралицата беше мъртва.

Ед разтърси глава. Кошмарът преследваше не само сънищата му, но и всеки миг от живота му. Дори не можеше да си спомни какво се беше случило след това. Мико го дърпаше към гората... Мико го качваше на някакъв кораб...
Мъглата се вдигаше и откриваше прекрасните постройки на Виена. Светлините пълзяха по всяко крайче на далечните улици като огнени езици. Ед извади малкък медальон от джоба на панталона си и го окачи на врата си... Беше време за лов.

Външен вид и характер:

„Зима, студ, огън и ярост. Омраза пропила всяко кътче на мозъка. Леден вихър обгръщащ тялото... О, ама вие реално описание ли искахте, господа? Че аз откъде мога да знам? – Мико бързо допи бирата си и доста ловко се измъкна от начумерените посетители на малктата пропаднала кръчма с гръмкото име „Клетва за чест”, които го черпеха с евтин ейл с надеждата да научат нещо за ледения скитник бродещ по улиците на Льовен. Разбира се, старчето отново бе намекнало, че знае това онова със съвсем непорочните цели да изпие на аванта някоя и друга халба, но пък и много точно си го беше описал. – Бяла коса, зелени очи, тъпи татуйровки и сприхав нрав по-добре ли ви звучи, банда копелета? – промърмори той и се отправи към малката таванска стая с надеждата, че тази вечер Ед ще е в леглото, дълбоко заспал. Но кого ли заблуждаваше. Завивките щяха да са на пода, пепелникът пълен с фасове, прозорецът широко отворен („Зима е по дяволите!”) и разбира се, оръжията му щяха да липсват.
- Защитникът на невинните! – драматично извика старецът. – Ха-ха! По скоро кошмарът на живота ми. Това момче ще е краят ми, казвам ви!”

Лик: Хммм... Google Boy? Не го знам кой е.

Одобрен, добре дошъл! Ликът ти е на Max Krieger