Wien
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» Вашите банери
One Way Ticket to The Moon... EmptyНед Яну 06, 2013 6:16 pm by Дейвид Гордън

» Изоставеният цех
One Way Ticket to The Moon... EmptyЧет Дек 15, 2011 7:08 pm by Ник Даркъс

» Анита Блейк
One Way Ticket to The Moon... EmptyПон Дек 12, 2011 8:41 pm by Касиди Андрюс

» Промяна на лик
One Way Ticket to The Moon... EmptyНед Дек 11, 2011 7:52 pm by Freaky

» Спам Без Срам Vol. 2
One Way Ticket to The Moon... EmptyНед Ное 27, 2011 2:04 pm by Edvard Targaryen

» Алеята около гората
One Way Ticket to The Moon... EmptyВто Ное 22, 2011 5:24 pm by Edvard Targaryen

» ...другарче за РП
One Way Ticket to The Moon... EmptyПон Ное 14, 2011 1:12 pm by Freaky

» Кейти Фоус
One Way Ticket to The Moon... EmptyСъб Ное 12, 2011 9:52 pm by Freaky

» Да броим до.... Vol.1.
One Way Ticket to The Moon... EmptyСъб Ное 05, 2011 12:36 pm by Freaky

Кой е онлайн?
Общо онлайн са 2 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 2 Гости

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 28, на Чет Ное 23, 2017 4:30 pm
Статистика
Имаме 149 регистрирани потребители
Най-новият потребител е Ема Хънт

Нашите потребители са написали 7309 мнения in 364 subjects
Март 2024
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
    123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

Календар Календар

Победители от конкурси
Победителите от конкурса за модератори са : Макс Фрей (Глобален Модератор),Хелена Салвадор (Виена) и Ана Блейк (Всичко останало) ! Честито !
Affiliates
One Way Ticket to The Moon... Pageviews=1

One Way Ticket to The Moon...

Go down

One Way Ticket to The Moon... Empty One Way Ticket to The Moon...

Писане by Helen Grave Вто Юни 14, 2011 9:31 am

Лейдис енд джентълмен, най-сетне се реших да споделя своите ранни напъни за някакъв вид зародишно изкуство на глупостта.На кратко: разкази родени от липсата на действие в ежедневието ми или иначе казано - скука.Музата за първия ми разказ очевидно бе доста уродлива и се получи манджа с грозде, но е, първата ми манджа с грозде, така че съм принудена да си я сърбам с уважение.;дд Вторият разказ е трагедията на кратката ми "литературна кариера" и по-голям срам не съм имала.Лишен е от всякакъв смисъл, но съм се примирила.;дд Останалите ми творения се появяваха в главата ми и там си оставаха, защото не си вярвам достатъчно, че да се занимавам да ги нанасям върху клавиатурата.И все пак, тези от главата ми са по-стойностни от тези, които ще покажа...Млъквам вече, "наслаждавайте" се.;дд(Не дай се Боже, го направите)

Съвършенство

Крачейки боса по влажната трева аз чувствах докосване на живина по тялото си, плискаща се в мен с чистите вълни на енергия след дъжд.Седнах плавно на земята и се загледах в една росна капчица пълзяща грациозно по младо зелено стръкче.Толкова красива, изящна, чиста…, но не съвършена.Не, не беше.Затворих клепачи и оставих мислите ми да блуждаят из пространството.Кое беше съвършено?Човекът?Не.Нима беше добродушен?Пеперудата?Нима тя не е пълзяла по земята преди да се измъкне от какавидата?Лебедът?Нима той можеше да говори?Небето?Нима на него винаги се виждаха звезди?
Отворих очи и се вслушах.Сърцето ми туптеше с пищни, равни тонове, а кръвта ми танцуваше в ритъм с него.Животът не е съвършен.Той е неравномерно обагрен, с груби ъгли и недоизпипани щрихи.Без цел и смисъл, само разливащи се цветове на тъга и щастие, смесвайки се без грация и цапащи ръцете ни с толкова много сълзи.Любов, приятелство, радост…, а в ответ мъка, лъжа и глупост.Изкушението е във въздуха.Таящо се в черните дупки и чакащо да ни погълне, завърти и да не ни върне никога вече.Нима животът е съвършен?Аз те прегръщам и целувам днес, мили мой, но утре ръцете ми ще галят теб, но очите ми ще гледат него.Обвиняваш ме?Недей.Аз те обичам там някъде отвътре.Любовта не е вечна, ала и ние не сме.Така е справедливо, не мислиш ли?
Затворих отново клепки и отворих съзнанието си, за да вкуся бляна.Беше сладък, а животът не. За това сега умирам, защото аз открих съвършенството.Смъртта е съвършена.Предполагаше ли?Нейните багри са тъмни и фино сляти.Изкусно изрисувани фигури потъващи към никъде.Гладка повърхност, проста мрежа.Студ, милувки и удоволствие.Полъх по кожата ми ме пробуди.Чух музика и тръгнах към нея.Проточена, мека и красива.Повика ме и аз не се поколебах.Сега аз съм във всичко и всичко е в мен.Спокойна съм и силна.Безсмъртна..не се умира два пъти.За това е толкова приятно, сигурно, прекрасно…
Нима не търсих аз това?Лъгах се с години.Ще впия зъби в теб.Ще отнема живота ти.Той не ти трябва.Не е съвършен.Съвършена се оказа само смъртта.
Ела при мен.Не се страхувай.Отпусни се.Тя ще те хване, ще бъде нежна.Такава беше и с мен.Долови ли музиката чрез всички клетки на тялото си?Тя се обвива около теб.Не й обръщай гръб, инак ще боли.Целуни ме и ме усети.Заедно завинаги…
КРАЙ

Пусни ме да вляза

Търсих го.Търсих пламъка вътре в него.Преследвах последната надежда да ме обича с цялото си същество докато той тихо ми обясняваше, че краят е настъпил.Не, не бях готова!Не бях готова да остана сама, със студа, с болката, без него.Какво правеше живота ми смислен преди да го срещна?Надеждата, че ще го срещна.Какво правеше живота ми смислен когато ме обичаше?Той.Какво правеше живота ми смислен сега?Нищо.Заудрях с юмруци по гърдите му.Там трябваше да бъде, там трябваше да бъде душата му.Там трябваше да бъда аз, любовта и безкрая.Той хвана ръцете ми и ме отблъсна от тялото си.Очите ми се напълниха със сълзи и вдигнах глава, за да го погледна в лицето.
-Липсваш ми - прошепнах.
-Още е рано за това.
-Но теб вече те няма.Само тялото ти стои тук пред мен.
В изражението му прочетох гняв.Не чист, но тъмното чувство беше там и ставаше все по - силно и по - опасно.Не за мен, а за него.Знаех как действа яростта.Както когато к*ршум попадне в сърцето ти физическото ти тяло умира, така и когато гневът се разлее в теб слага край на съществуването на духовното.Любовта имаше такава сила.Силата да се превърне в ярост и да те унищожи изцяло.Тя имеше и силата да стане болка и тъга.Тя бе единственото чувство, което допускаш толкова дълбоко в сърцето си и, на което даваш пълен достъп до себе си.Любовта контролира, но не насочва.Гори, но и тлее.Дава живот и го взима.Не оставя право на избор, не е толерантна.Все едно да отглеждаш диво животно като тигъра.Радваш се на красотата му, изяществото му и те прави щастлива.Ти знаеш, че има зъби, но не им обръщаш внимание докато не потънат в плътта ти.
Сълза се търкулна по бузата ми и отново го погледнах в очите.Нищо.Нищо не виждах там.Преди блестяха, сега ме режеха без милост.Попитах с дрезгав глас:
-Тежи ли ти?
-Кое?
-Любовта ми?Твърде тежка ли е за теб?
Той не отговори.Не можеше или просто не искаше.Но в този момент на объркване съумях да видя промяната в погледа му.За миг беше топъл, а в следващия леден.Нещо разцъфна в мен.
-Тежи ли ти?!?- извиках с пълно гърло и отворих съзнанието си за него.
Отново търсих.Отново търсих тръпката, обичта, страстта... всичко, което бях оставила вътре в съществото му.Невидима мъгла се уви около мен, тъмно було закри всичко.И там в сенките ги чух.Чух гласовете ни шепнещи интимно и скрити за всеки друг освен нас.Целувки, ласки, признания, тела.Всички бяха приглушени, избледняли и неясни, но бяха там.Отчаяна аз се опитах да ги издърпам на светло, за да се уверя, че съм значела нещо за него, че съм оставила някаква следа.Нещо ме прониза и аз погледнах към гърдите си.Там се отваряше дупка.Капка ярко червена кръв падна върху нас - онези нас от миналото. Те изчезнаха в тъмнината, студа и тишината.Спомени...спомени...спомени.
В настоящето, в стаята ми, в болезнената реалност ние още стояхме един срещу друг, а лицето му не издаваше нищо друго освен празнота.Край, всичко свърши.Тънката връвчица, по която балансирах се люшна и ме остави на земята неспособна да се изправя.Никой не ми подаваше ръка, никой не ми съчувстваше, никой не плачеше освен мен.Моят любим, моята единствена и голяма любов, беше затворил всички врати към себе си.Никой път вече не водеше към него.Отхвърли ме и реши да ме забрави.Аз исках да ме помни.Исках поне това.
Погледнах го така всякаш можех да направя снимка с очите си.Аз знаех, че образът му щеше да остане в мен завинаги.Никаква сила не бе способна да го изтрие от паметта ми и от живота ми.
-Господи, колко си хубава - каза той усмихвайки се.
Аз също се усмихнах и се хвърлих в обятията му протягайки ръце към сърцето му.Нуждаех се да ме допусне в него, нуждаех се да ме обича.
-Пусни ме да вляза - проплаках.
-Няма никой вкъщи.
Това бяха последните думи, които чух да изрича.
Той се обърна и си тръгна.Изчезна така внезапно както се бе появил.Не исках да изляза навън.Не исках да видя как напуска къщата ми, живота ми .Как оставя следи в снега, а също и в сърцето ми.Но не издържах.Исках да се уверя дали той бе истина или просто илюзия.Дали наистина съм била влюбена или просто излъгана.Отворих вратата и го видях крачещ към изхода.Стъпките му - пробойни под кожата ми.Диханието му - отрова във вените ми.Затворих очи и усетих студена пот стичаща се по ръцете ми.Преди време сърцето ми гореше, преди малко изгоря, а сега от него бе останала само пепелта.Нещо беше мъртво.
Край



Последната промяна е направена от Helen Grave на Пет Юли 29, 2011 6:38 am; мнението е било променяно общо 2 пъти
Helen Grave
Helen Grave

Posts : 582
Join date : 28.05.2011

Върнете се в началото Go down

One Way Ticket to The Moon... Empty Re: One Way Ticket to The Moon...

Писане by Helen Grave Чет Юли 28, 2011 12:42 pm

Кралството на лунния прах

One Way Ticket to The Moon... Drowned_in_my_own_dreams_by_kazelisa-d2wj5ae

- Там където Слънцето и Луната се сливаха и вплитаха лъчите си в едно цяло, гореше вечен огън. Неговите ярки пламъци пълзяха по морската синева и издигаха блясъка си високо в небесата, огрявайки околността в злато и сребро. Топли искрици танцуваха наред със звездите, а после умираха в блясък и светлина, за да станат на пепел. Тая пепел не бе обикновена. Тя представляваше малки бели светулки, които не спираха да се въртят по въздушните течения, докато най-накрая не паднат върху омагьосаната земя. Наричаха ги лунен прах. Това бяха сълзите на Луната, нейната несподелена мъка и безмълвна агония. Тя криеше тихите си ридания зад красотата си и нощния си гняв зад светлината си. Прокълнати бяха дъщерите й да леят алена кръв по залез и да губят цвета в очите си по новолуние. Самодивските им песни всяка вечер огласяха горите и се просмукваха в дълбочината на долините. Там отекваха проклятията им, за да срещнат вечния мрак и да изчезнат в огън и жупел. А господарят на подземното царство превръщаше страданието им в кълбета дим, за да излязат отново на повърхността и да разнесат отровата си по реката в кървавите й води и тъмни дълбини.Тихият гняв на смъртта се прокрадва между лунния прах. Той задушава хората в невидимата си мрежа, стопява животите им, докато не изтлеят до последен дъх.
На онова място, мили мой те срещнах за първи път. Там където Слънцето и Луната съединяват съдбите си в тъжния съюз на вечността. Ти бе покрит целия в мъгла от рози, когато за първи път прегори очите ми и докосна сърцето ми.Аз треперих предала се на страха, ала твоята снага бе изправена; погледът непоколебим, а стъпките ти равномерни върху натрупалите лунни сълзи.Косата ти бе по-черна от младо абаносово дърво, а очите ти по-тъмни от чист обсидиан.В тях потъвах като в черна, космическа дупка, без да знам на къде ще ме отведе вихъра и дали отново ще се върна. Така и не се върнах. Още живея в очите ти, в мечтите ти и мислите ти. Загубих правото си на глас, когато чух твоя.Той бе дълбок, напевен и омайващ. Разказваше ми за боговете на небесния небосклон. Как Марс и Венера никога не се срещнали, така както Слънцето и Луната. Как все още плавали по различни пътища самотни и слепи.Как Марс изгубил живота по повърхността си, а Венера била обречена вечно да бъде обвита от непробиваеми мъгли, докато вътрешно изгаря и постепенно угасва. Тогава, мили мой, не те слушах.Наблюдавах бялата ти кожа и се чудех какво би било да поставя пръсти върху нея.Рискувах обаче да се разтече като живак под ръцете ми или да замръзне в кубче порцелан.Затова не те доближих, чаках. Чаках докато пътищата ни не се срещнаха в един.И до ден днешен вървим по него, макар и да не е така равен и гладък, като полираната алея, по която се разхождах като малка. Ти знаеш ли за нея? Тя бе в съвършен млечно бял цвят и отразяваше усмивките ми в безкрайността.Ала бе по-крехка от колкото очаквах. Разпадна се на малки, стъклени парченца в мига, в който пораснах. Събирах останките й с години, чистих ги, поставях ги в кутийки, но не можах да я сглобя отново.Колко мечти оставих в нея, колко радост бе пропила… Душа от късчета стъкло не се прави, любими.Нито настоящето, нито бъдещето са достатъчно леки, че да се задържат върху онази чуплива, детска пътечка на заблудата. А когато…
- Госпожице, часовете за свиждане приключиха. Оставете болния да си почине.
Ела вдигна глава и погледна към намръщената медицинска сестра, която чакаше, за да инжектира поредната доза лекарство в системата на Лиам.Явно вече наистина бе време да си тръгва, макар и да не искаше.
- Тръгвам си, не се безпокойте.
Момичето бавно се изправи и изчезна по белите коридори.

***
- Е, как ми стои?
Ела внимателно огледа впитата черна рокля върху тялото на сестра си. Бе кошмарно къса и откриваше богата гледка към по-интимните извивки и прикриваните досега женствени зони.
- Да не си получила пълноправен достъп до съблекалните в някой долнопробен стриптийз клуб, Роксан?
На лицето на Роксан се изписа кисела физиономия и разочарование. Тя не очакваше, че пищните й форми няма да бъдат одобрени подобаващо и ще бъде критикувана за явния им показ.
- От коя планета падаш? Аз не искам нищо повече от секс тази вечер и ще го получа, въпреки безпочвените ти коментари.
- С каква цел?
- Кое с каква цел?
- Безмисленият секс? Той до какво води?
- Само до солиден брой оргазми и никакво специално обвързване, Сестро.Пропускам ли или днес не носите монашеската си забрадка?
Ела се засмя и се изправи, за да се разрови в гардероба на сестра си. В него се подмятаха всякакви разцветки жартиери и прашки, чиито приложение бе единствено да се впиват там където тя не би желала да го правят.Никога.
- Тогава би ли ми обяснила за какво е всичкото това приготовление и превъзбуда?
- Нима не е очевидно? Ще бъда в компания на мъж. Едно такова високо същество с големи очи и качествен пакет.
- Пакет? Говориш така сякаш си на разпродажба в супермаркет. Наистина не си се научила да уважаваш човешките същества и техните полови органи.
- О, Господи! С теб не може да се говори на подобни теми. Отказвам се да ти обяснявам каквото и да било!
Ела се обърна и скръсти ръце, намръщвайки се. Тя не харесваше когато оставаше неразбрана и пренебрегваха съветите й.
- Той е пакет, а ти добро попадение. Всичко ми е болезнено ясно.Чарлз Дарвин е бил абсолютно прав за маймунския ни произход.
- Може би. Какво значение има?
- Огромно. Продаваш се от глупост и наивност.
Този път Роксан наистина се ядоса и повиши тон с цел да се защити, макар за миг да бе усетила леко колебание в плануваните си действия.
- Виж, не съм ти искала мнението…
- Напротив. Точно това направи. Попита ме как ти стои това парче парцал и аз съвсем ясно изразих мнението си по въпроса.
- Това е съвсем различно! Не съм те молила да ми изнасяш лекции за духовните ни ценности!
- Няма нужда да го правиш. Аз съм длъжна да ти ги припомня и да те спра преди да се унижиш.
- Това, че си по-голямата сестра не те прави мой наставник!
- Прави ме свидетел на глупавите ти решения и капризи. Да заключа ли сега? Не желая да ходиш да се чукаш, с който и да било, докато не ми докажеш, че си истинска жена!
- Нямаш право да ми забраняваш! Нямаш контрол над мен! Искам страст…
- Какво знаеш ти за страстта? Тя е съвсем далечно чувство от животинската похот, която в момента изпитваш.Мислиш ли, че не съм преминала през тези временни и нестабилни състояния на тийнейджърска заблуда?
- А похотта е лошо нещо, така ли?
- Тя носи съжаление на сутринта. Увери се сама, когато вече осъзнаеш, че те е дефлорирал празноглавец!
С тези дума Ела тръшна вратата и не се върна повече в стаята.

***
Госпожа Дорис вече бе стара. Нейната младост отдавна бе угаснала и никога нямаше да се върне.Ала постоянно бе усмихната, макар и дневният й график да представляваше еднообразно повтарящи се действия. Всяка сутрин поливаше домашните си теменужки и декорираше с тях различни кътчета от стаята си.Ароматът им до толкова се бе просмукал под старата й кожа, че от далеч можеше да я разпознаеш само по него. Той бе нежен и галеше носа приятно. Старицата не бе самотна. Отдавна отглеждаше двете си скъпи внучки – Ела и Роксан. Тя знаеше, че характерите им бяха коренно различни един от друг. Ела бе мечтателка, която винаги се стремеше към нещо повече, към усъвършенстване, извисяване. Докато Роксан още бе затворена в материалния и повърхностен свят на двадесет и първи век. Не познаваше света отвъд изкуствените граници на реалността, не се бореше за нещо повече от това, което е. А тя не бе нищо повече от посредствена девойка с по-монотонен начин на живот от самата Дорис. Речникът й, начинът на държане, целите й – всичко бе лишено от разум и смисъл. Простовато, сиво, обикновено.Двете сестри не можеха да говорят на една тема, не се разбираха, не се уважаваха. Дорис не знаеше как да покаже правилния път, не знаеше какво да стори, нито пък как да налива мозък в глава с бръмбари.Затова вече бе свикнала просто да приготвя закуските, обедите и вечерите им без да задава излишни въпроси, да се интересува от училищните драми на Роксан или пък от болния любим на Ела.Спазваше дистанция и мълчеше дори докато се хранеха.
В момента на масата бе сервирана закуска за трима, но по-малката й внучка липсваше.Старицата не знаеше дали да се притеснява или ядосва. Как постъпва човек, чийто близък не заслужава вниманието му, но все пак си остава негов близък? Нямаше правилно решение на проблема.
- Къде е сестра ти? – попита Дорис съвсем спокойно и погледна към Ела, която бе забила поглед в към прозореца и от време на време поемаше по една хапка от храната в устата си. Когато разбра, че й е зададен въпрос разсеяно премигна и се помъчи да отговори.
- Намира се някъде, където да докаже колко безхарактерна и евтина е в действителност. Подобни недостойни момичета не се ли наричаха курви, бабо? Знаеш ли, че собствената ти внучка не заслужава дори да я погледнеш в очите? Излиза с развратни боклуци и ги нарича мъже. А тези животни си имат и имена. Имат си и семейство. Можеш ли да повярваш? Глупаво е дори докато си го мисля.
Старата жена пребледня като платно и немощно се облегна на стола. Тази директност й дойде в повече и тя побърза да изпие водата от чашата си, за да каже нещо и да стабилизира прсекналия си глас.
- Не говори така за сестра си, Ела! Знаеш колко е неприлично да го правиш.
- Кое е неприлично? Моето държание? Или това на пропаднала тийнейджърка, която спи с непознати?
Старицата се изправи и нервно започна да прибира съдовете на липсващата Роксан. Нямаше никакъв шанс да дойде и да сподели храната с тях, да си поговорят. Дорис отдавна бе започнала да усеща, че губи всякакви отношения със своите внучки и това я караше да се притеснява. Свободата, която им бе дала й носеше само неприятности и вътрешни самообвинения. Когато приключи с краткото разтребване тя с въздишка се отпусна в стола си, а сетне вдигна немощно глава към Ела, която все така разсеяно пъхаше миниатюрни хапки в устата си. Русите й къдрици падаха небрежно върху раменете й и закриваха част от лицето й. Същото момиче, със същата буйна коса и големи любопитни очи. Приличаше повече на декоративна кукла, от колкото на човек от плът и кръв. Притежаваше своя собствена детска красота, макар вече да бе навършила двадесет и три години. Тя винаги щеше да бъде малкото съкровище в живота на възрастната дама.
- Ели, мислиш ли, че можем да се справим?
- Не и с Роксан.Тя ще продължава да бъде твърдоглава и никога няма да порасне, така както ние очакваме.
- Не говорих за това.Добре знам, че сестра ти е непоправима и такава ще си остане. Имам предвид теб.
- Мен? Какво за мен?
Ела за малко не изпусна вилицата върху ръката си и като по чудо предотврати малката контузия, която щеше да получи. Тя познаваше интонацията, с която баба Дорис й бе задала въпроса. Същата, която преди години бе променила живота й.
- Мисля че знаеш отговора, миличка. Сигурна ли си, че ще издържиш още дълго? Не ти ли липсва дома ти?
Директността уплаши русокоската. Тя не бе предполагала, че някога отново ще й се наложи да прави такъв важен избор, който щеше да промени всичко.Нямаше и представа, че този момент ще настъпи, а също и, че ще бъде толкова скоро.
- Не знам, бабо.Наистина искам да се върна в родния си дом, при любимия си, но сърце не ми дава да зарежа Роксан тук.
- Роксан…
- Е тук – обади се в ответ девойката, която стоеше на прага с изтрито червило, не добре поставена рокля и разбъркана коса. Ала не това привличаше вниманието на Ела и Дорис. Тя изглеждаше предадена, изненадана и най-вече ядосана.
- Значи лъжеш.Не си толкова мила, добра и последователна за каквато се представяш. Имаш любовник, докато предполагаемото ти гадже лежи в болница и не се знае дали ще оживее до утре. Нима вярваше, че няма да проличи?
- Не знаеш за какво говориш.Просто седни и ме изслушай.
- Не искам да стоя повече на една маса с теб! След като ти, примера за подражание, водиш двойна афера, защо аз да не продам тялото си на непознат?Не знам какво е страст, сестричке, но се задоволявам чудесно с похотта. Напускай това място, ако искаш. Отиди там където си се пръкнала!Отречи секса, подари разсъдъка си на Бог…Каквото пожелаеш! Само не се появявай пред очите ми!
Ела изсумтя и рязко се изправи бутайки стола, на който стоеше до преди малко, на земята. Погледът й беше леден, режещ , заплашителен.Роксан инстинктивно отстъпи крачка назад, но без да осъзнава в действителност заплахата, която я грозеше.Старицата на свой ред хвана леко ръката на по-голямата си внучка и се опита да я придърпа на разстояние, за да не създаде проблеми. Ала русокосата без колебание се отскубна от нея и пристъпи към сестра си.
- За втори път ти казвам – не знаеш за какво говориш.
Думите излязоха от устата й бавни, ясни, като остриета. Сякаш пращаше невидими кинжали към момичето срещу нея. Въздухът се бе сгъстил, кислородът не бе в достатъчно количество и само туптенето на трите сърца в стаята подсказваха, че имаше някакво движение.
- Какво ще ми направиш? – опита се да звучи безстрашно Роксан, но добре знаеше, че гласът й бе дрезгав и нестабилен. Като влак препускащ по релси.
- Това, което е нужно, за да поумнееш веднъж завинаги.
- Не се нуждая от нищо!
- Момичета, моля ви, успокойте се. Можем да разрешим проблемите си мирно, като цивилизовани хора – намеси се притеснено Дорис с последна надежда да усмири напрегнатата ситуация.
- Цивилизованите хора не включват бъдещи уличници, нали така? – просъска Ела и се обърна отново към сестра си, чието лице бе неразгадаемо. Твърде много емоции. Страх, ярост, инат… Цветът на кожата й бе наситено зелен, до колкото този ефект бе възможен върху човека.
- Не съм уличница, ясно!? Онзи с когото прекарах нощта вече го няма и няма да имам нищо общо с него. Всичко бе…просто за забавление.
- Докато ти се „забавляваш” търгувайки с плътта си, аз съм длъжна да стоя в болницата плътно до леглото на Лиам и да се чудя колко часове му остават.
- Съжалявам, Ел…
- Благодаря ти! Сега отиди в стаята си и помисли над себе си и постъпките си.Знаеш, че не сме кръвни сестри, но не знаеш коя кръвна група е моята.
Роксан направи още няколко предпазливи крачки назад и побягна през коридора, качвайки се на втория етаж с най-бързото темпо, на което бе способна.
- Не беше правилно да го правиш, Ела – обади се плахо Дорис и пристъпи към внучката си.
- Беше. Все някога трябва да разбере, бабо. А аз скоро ще си тръгвам. Поне да узнае коя съм всъщност.
- Виж, казах ти да обмислиш евентуалното си заминаване, а не да стане на мига…
- Реших го вече. Мястото ми не е тук. Връщам се при Лиам.

***
Извисяваха се самодивските песни и нашепваха обещания на бурния вятър:
- Отново ще бъдем заедно. Някой ден в кралството на лунния прах.

Малко разяснение: Описанието на кралството в началото не бе само, за да детайлизира фантастичната картина подробно, но да даде представа за любовта на главната героиня като цяло. Всъщност, е от части любовта представена като събитие, картина("материализиране" на чувство, така да се каже). Надявам се се е харесало на малобройните ми читатели(ако въобще има такива) и ще има продължение, макар и да не е една от любимите ми творби.

Helen Grave
Helen Grave

Posts : 582
Join date : 28.05.2011

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите