Голямата къща на Доминик Уинтър

И колко по- приятно щеше да е, ако сме всички- измърмори съвсем тихо на себе си Доминик. В такива моменти Ана му липсваше изключително много. Просто бе свикнал с достатъчно лудата й натура, която обаче подлудяваше и самият него... просто го караше да се чувства по- жив, по- млад ::за бога, та той бе вечно млад:: по- живеещ. Тя, може би точно тя беше жената, която изпълваше живота му с цвят, малко караници и доста взривоопасни ситуации, които обаче в крайна сметка му допадаха, а Доминик просто се радваше, че прекарва време с нея. Е, кофти тръпка. Ана си бе тръгнала, за да гони работа пък и защото последно време не се разбираха особено добре, беше му оставила съвсем невръстната Ани, която още не можеше да си завърже обувките, камо ли да ходи... или пък беше обратното??
Затича се след Ани, догонвайки я. Даже я изпревари, за да отключи входната врата и да я пусне свободно да разгледа. Къщата бе напълно чиста и подредена и за този факт се бе погрижила Мария, тридесет годишната камериерка, която отдавна хвърляше око на Доминик и може би затова чистеше всичките му бъркотии без да възнегодува особено често.
-Разгледайте на воля, мис Уинтър, надявам се да харесате стаята си на втория етаж, където смятам да Ви настаня.- джентълменски й заговори Доминик, както можеше да говори на една млада дама пре седемнадесети век, загледан след момиченцето.