(Vol.2) ;; The Devil makes us sin;; \ Stuff..

by **Хелена Салвадор** Пон Юли 25, 2011 5:42 pm

Нещо, което е все още с неясна съдба, но се надявам да имам волята да го довърша и само да я обясни, че няма защо да се чудите, че и тази ми героиня участва, като цяло в тази история участват най-вече мои РП герои, както и някой създадени специално за историята.

Върни ме към живот

Предлог

Тихите тракания се отразяваха в мраморния под. Ставаха все по-настоятелни и по-силни, когато сред сянката на нощта се появи тъмна фигура. Прекалено нежна, за да бъде на някой от стражата на подземното царство. Дълги кестеневи коси се вееха зад нежното женско тяло и поемаха ледения вятър в обиятията си. Хелена Салвадор – най-вярната последователна на Луцифер. Стъпките й постепенно загубиха силата си и слабите й ръце помръднаха тежката врата, водеща към главната зала. Залата на нейния водач, която сега бе толкова празна. Вече век и половина никой не бе идвал тук, но тя идваше. Всяка вечер точно в полунощ. Сама не знаеше на какво се надява... Той не бе тук. Не бе сред тях. Нямаше го и никога нямаше да бъде тук отново, но надеждата на Хелена умираше последна. Всички се предадоха още преди век, но тя продължаваше да вярва в неговата сила. Тя и Винсънт, единствените му приближени. Бяха му като деца, само те двамата. Останалите демони бяха предатели. Населиха земята и не се върнаха повече в родния си дом. Откриха нов начин на живот и забравиха кои са и какви са.
Още щом влезе в залата, ръцете й се разтрепериха. Толкова време, а тя все още усещаше нещо. Сълзите напираха от зелените й очи. „Тези красиви очи... Хелена, не трябва да плачеш, сълзите закриват красотата ти.” – така казваше Той, но кой щеше да й го каже сега?
- Не плачи. Знаеш какво казваше Луцифер... – тих и отличителен глас се разля сред празната зала. Мраморът отнесе ехото към небето и Салвадор се обърна. Погледът й срещна познатите сиви очи. Сиви като огледало. Винсънт. Винсънт Ривера. Този, който никога не се предаде и остана с нея. Двамата държаха един на друг, за да оцелеят. Волята ги крепеше, дори ако единият се предадеше, другият възвръщаше вярата му.
- Но той не е тук... – промълви тихо Хелена, а долната й устна потрепваше нервно. Сега Винсънт я виждаше в напълно различна светлина. Тя винаги бе самоуверена, нямаше някой, който да я огорчи или да я уплаши, но сега Хелена бе различна. Бе слаба като човешко същество, каквото бе преди векове. Покровителят направи няколко крачки към нея и спря, щом бе само на ръка разстояние от нея. Салвадор също се приближи. В последните дни усещаше как вече не вижда начин да очаква нещо. Не виждаше смисъл да се бори, да се надява, че всичко ще се оправи. Една сълза се търкулна по бледото й лице. То винаги бе бледо, но сега тъгата бе отнела изцяло цветът му. Тя бе бяла като мляко и единствено кървавочервените й устни контрастираха с тази празнота. Винсънт пристъпи към нея и пое сълзата в шепата си. Хелена бе скъпа за Луцифер и той не обичаше да я вижда тъжна. Дори и сега когато него го нямаше, Ривера се страеше тя да бъде щастлива.
- Не се предавай, Хелена. Бъди силна. Все още нищо не е загубено. – тонът на покровителя постепенно се повишаваше и цялата зала кънтеше с медния му глас. Хелена се отпусна в обиятията му. Той й бе като брат. Вярваше му и знаеше, че той винаги ще бъде там за нея, но за Винсънт тя бе повече от сестра. Тя не бе приятелка, нито враг, нито близка, тя бе неговият смисъл. Неговият смисъл в живота, неговата покровителка, неговият ангел-пазител...

I глава
Панаирът на съдбата

Ежегодният лунапарк в Девънпорт отново събираше цялото население на малкото крайбрежно градче. Както всяка година, и тази всичко започваше с изпращането на кораба с мечтите. В продължение на три седмици преди лунапарка в една обикновена лодка се събираха писма и точно в тази вечер, когато започваше лунапаркът, тази лодка се развърваше и свободно отплаваше към необятния океан. На ръбът на дека стоеше високо момиче, което се усмихваше към лодката, която се отдалечаваше.
- Там е и моето писмо. – усмихна се нежно тя и погледна към синеокия младеж зад себе си, който се наведе и докосна с устни платиненорусите й коси. Отдалеч изглеждаха като двойка, но не бяха. Идеално си подхождаха, както по характер, така и по външност, но за него тя винаги щеше да бъде Клаудия. Неговата Клаудия. Неговата близка Клаудия, единствената, с която да сподели всяка тревога и единствената, която го познаваше както самия той се познаваше. И той не бе повече за нея от един приятел, но бе най-скъпото нещо в живота й. Той й бе като баща, като майка, като по-голям брат, на който да разчита, като подкрепа в тежки времена и като радост в светли такива. Това бе нейният Ноа. Ноа. Само Ноа. Нямаше фамилия, нямаше род, нямаше потекло. Просто Ноа, семпло и лесно запомнящо се. Три букви, образуващи една дума, която я караше да се усмихне, дори и в моменти, когато мислеше, че нищо не е способно да я развесели.
- Знам, принцесо. – потвърди Ноа и се загледа в отплаващата лодка. Той сам бе прочел писмото й, когато тя го завърши. Писмо, изпълнено с толкова болка, но с щастлив край. Сам бе я наблюдавал как всяка вечер в продължение на три дни отделяше от времето си преди лягане, за да напише няколко реда върху бялата хартия. Той бе този, който й помагаше да излее чувствата си върху този лист и той бе този, който бе готов да й подаде нов, ако тя сгрешеше. Така мислите му отново го превръщаха в нейния таен обожател, но точно това ценеше у него Клаудия. Ноа бе галантен, мил, покорен. Даваше всичко за нея, но не прекрачваше границата от приятелство към нещо повече. Той я обичаше, но по свой си начин. Като сестра, като истинска сестра, като тази, която никога не му отвърна. Да, Ноа имаше сестра. Малка сестричка, на възраст колкото Клаудия, но арогантна. Надменна и недостойна за неговата любов. С нея той бе груб, не обмисляше думите си, не я приемаше като част от своя живот, а с Клаудия бе различно.
- Мислиш, че някой наистина ще прочете това писмо? – попита с детински глас Клауд. Невинните й черти изпъкваха под бледата светлина на факлите, които осветяваха дека. Бе толкова красива с тази свободно падаща руса коса, която закриваше част от бледото й лице. Чертите й бяха крехки и изключително женствени, а детската наивност не слизаше от лицето й. Светлите й очи винаги меняха цвета си. През деня бяха сини като океан, който в момента носеше на гърба си нейното писмо, заровено след хиляди подобни писма, а вечерно време ставаха зелени. Нежно зелени като оросена трева. Ноа се загледа в тях за момент и се засмя. Бе толкова непринудена в думите си. За нея не съществуваха проблеми, тя водеше един обикновен, съвсем наивен живот. Гледаше на света като малко дете и това го караше да се чувства като някой, от когото се нуждае. Чувстваше, че негов дълг е да я защитава.
- Разбира се. Нима си похабила толкова труд, за да може това писмо да се изгуби сред океана? – зададе й реторичен въпрос и остави нежната си усмивка да й вдъхне кураж. Но дори той не бе сигурен какво щеше да стане това писмо? Дали щеше да има кой да го прочете? Нима някога тази лодка щеше да достигне нов бряг и да представи нейния свят на някой друг? Ами ако загубеше? Нямаше да го понесе. Сега тя бе неговият смисъл. Нима имаше шанс желанието й да се сбъдне? Нима тази лодка нямаше да остане сред океана и летните чайки нямаше да разнесат писмата сред океана? Нима нейното писмо нямаше да се изгуби сред солените води? Толкова много въпроси, които не откриваха своя отговор, а Клаудия бе щастлива. Вярваше на думите му, вярваше, че някой ще прочете това писмо и дори за миг не се усъмни в това, което й казваше Ноа. Тя следваше своята наивна философия и за нея всичко бе красиво. Нямаше разбити мечти и очаквания, имаше само радост, защото детето в нея все още живееше, дори и след деветнадесетте години, които бе изживяла.
***
- Винсънт, обясни ми какво правим тук. – настоя за пореден път Хелена, следвайки тъмнокосия мъж. Огледа се наоколо и моментално разбра, че бяха в града. Но какво правеха тук? За век и половина не бяха стъпвали в човешкото царство. Това не бе ли предателство към Луцифер?
- Просто ме следвай. – покровителят й отговори със същия настоятелен тон и продължи. Единственото, което Салвадор виждаше около себе си, бе нощта. Толкова ярка нощ. Луната бе пълна и хвърляше ярката си, но бледа светлина върху човешкия свят и върху нейната тъмна, но крехка фигура. Нищо друго не се спираше пред погледа й, освен стръмния баир, който те мълчеливо изкачваха, докато ярка светлина не я заслепи, а щом успя да отвори отново очи, забеляза още милиони ярки светлини. Хелена за първи път виждаше подобно място и очите й засияха ярко, отразявайки всяка една светлина. Всичко бе толкова светло. Червени, сини, жълти, зелени и оранжеви светлини се редуваха и според нея дори танцуваха. Всяка тяхна смяна за нея като част от спектакъла, който разиграваха, но за обикновените хора това бяха просто светлини. Те бяха толкова малки в далечината и всичките тъмни, че дори за миг тя бе готова да си сбърка със своите събратя и сестри. Някъде сред тях сигурно можеше да се спотайват и те, но вече не бяха така тъмни. Вече не бяха сенки, а обикновени хора. Хора със демонични мисли...
- Толкова е красиво. – тези три думи се отрониха от алените й устни, чиито крайчета бяха извити в лека усмивка, а тя не смееше да отдели поглед от лунапарка, защото се страхуваше, че следващия път, щом се обърне в тази посока, светлините щяха да са изчезнали. Винсънт също се усмихна, но не на лунапарк. Той и преди бе излизал тайно в човешкия свят по време на тази човешка радост и милиони пъти бе виждал светлини, но усмивката му бе породена от щастието на Хелена. Винаги когато тя бе щастлива нещо в него се пробуждаше и той следваше нейните чувства. Бе тъжен заедно с нея, смееше с нея, но тя бе сляпа за тази променя в поведението му. Това се случваше вече трета година и за тези три години дори за миг Салвадор бе не забелязава промяната у него, защото нейните очи винаги бяха отправени в друга посока, а сърцето й също я теглеше в тази посока.
Без да каже още нещо Хелена просто хукна към милионите светлини. Хукна като моряк след песните на коварни сирени. Тичаше толкова нежно. Дори захвърли обувките си по пътя, усещайки как свежата трева се огъваше под ходилата й. Дори не погледна към Винсънт, който остана назад и бе все така загледан в нея. Още след втората година той бе осъзнал, че таеше нереални мечти. Знаеше, че бе крайно време да спре да се надява и да я остави да напусне сърцето му, но бе прекалено трудно и след последната година реши, че можеше просто да я наблюдава. Да я наблюдава тайно и да се надява, че някой ден тя щеше да открие грешката. Бе склонен да чака още дълго, след като времето не го притискаше и вечността бе готова да го поеме в обиятията си. Щом забеляза, че тя вече се губеше от погледа му, Ривера се затича след нея, но бе прекалено късно. Хелена гонеше своите светлини и се бе изгубила от погледа му. Бе слята с тълпата и той никога нямаше да я открие. Тя бе толкова обикновена, че лесно се сливаше с неподозиращите си жертви, но за него си оставаше необикновена. Необикновена, но само според него, а дори и когато бе необикновена за него, отново му бе трудно да я открие сред тълпата. Двамата се разминаваха без да осъзнават. Всеки се водеше от своите желания. Хелена желаеше да открие светлините, да ги преследва, да участва в техния танц, а Винсънт желаеше да намери нея. В кратки моменти той забелязваше слабата й фигура или по-точно нейното отражение в малките огледала, с които бяха осеяни милионите въртележки, но щом се обърнеш тя вече не бе там. Те бяха като част от тази въртележка, въртяха се без да спират, гонейки се сред тълпата и никога не можеха да затворят този безкраен кръг, защото той винаги закъсняваше, а тя винаги бе една крачка пред него, но никога не го изчакваше...

Пон	Вто	Сря	Чет	Пет	Съб	Нед
1	2	3	4	5	6	7
8	9	10	11	12	13	14
15	16	17	18	19	20	21
22	23	24	25	26	27	28
29	30

(Vol.2) ;; The Devil makes us sin;; \\ Stuff..

$(Vol.2) ;; The Devil makes us sin;; \\ Stuff.. Empty$ (Vol.2) ;; The Devil makes us sin;; \ Stuff..