Облачната дама

by **Вентиш** Съб Юли 23, 2011 11:17 am

Падането

Like a gift from the heavens, it was easy to tell,
It was love from above, like it saved me from hell.
She had fire in her soul it was easy to see,
And the devil himself could be pulled out of me.
There were drums in the air as she started to dance,
Every soul in the room keeping time with there hands.

Може би, ако знаеше какво я очаква, щеше да си остане вкъщи и никога да не излезе навън. Ако имаше дори минимална представа колко жесток бе света на хората, то определено щеше да намрази деня, нощта и никога нямаше да поиска да ги види… никога нямаше да поиска да стане час от свят, който не разбира ни най- малко… свят пълен с прекалено много жестокост, за да бъде наречен добър, от която и да е гледна точка.
… но не знаеше и затова поиска, което я прати право на земята, паднала с пречупени крила в съвсем буквален смисъл на пречупени.

По гърба й се стичаше кръв в ярко червени цветове, изглеждаща толкова рядка, че човек би си помислил, че страда от някакво смъртоносно заболяване на кръвта. Белите пера се бяха разпилели на всякъде от силния вятър, който съпровождаше падането й от небето. Някои бяха полепнали по тънките струйки кръв, стичащи се от местата, където до скоро бяха големите й бели крила, които загуби, защото падна върху тях. Хубавото беше, че изиграха прекрасната роля на омекотяваща възглавница, но до момента, в който не се врязаха навътре в плътта й. В този момент се бяха разхвърчали перата, а костите, на които се държаха въпросните пера, образуващи крилата й се врязаха рязко в плътта на гърба й, почти излизайки и през гръдния й кош… хубавото беше, че това не стана и в крайна сметка, Спринг не изглеждаше достатъчно зловеща за филм на ужасите, по скоро бе по- подходяща за лоша имитация на ниско бюджетен американски филм на ужасите- нежно малко същество, облечено в бели дрехи, прободено от някакви страшно изглеждащи, тънки, но дълги костици. Тъмната й коса бе сплъстена и оцапана от калта и червената течност, която продължаваше да се излива от тялото й сякаш се лееше от водопад и въпреки това не свършваше, сякаш Спринг беше бездънна яма, от която постоянно течеше кръв, но истината бе, че все още имаше онази странна способност да се регенерира бързо.
Едната й, нежна и слаба ръка се изви назад и хвана и последната кост, разкъсваща плътта й. Затвори очи, издърпа я рязко, предизвиквайки почти непоносима за нея болка. Прехапа устната си, ала въпреки това не успя да възпре стона, който се промъкна между устните й, излизайки на яве. Викът й се разнесе из равнината, погълнат от появилата се мъгла и силното пляскане на поройния юнски дъжд, който заваля сякаш по часовник преди минути. Отмиваше зацапаното й в червено тяло и го караше да потреперва от студа, който носеше вятъра. Небето бе с цвят на тъмно синьо, отговаряйки на неизречения й въпрос, коя част на денонощието беше.
Опря длани на грубия асфалт. Въздъхна и се опита да се изправи, събирайки всички сили, които имаше, които бяха останали в измореното й от останалите безуспешни опити, тяло. Не харесваше факта, че очевидно бе не достатъчно силна, за да се справи с физическите препятствия на този свят и то едва в първите си 15 минути на него. Искаше да бъде голямо, силно и здраво момиче, можещо да пази равновесие без проблем, ходещо в права линия, биещо се с момчетата, които я закачат, както бе наблюдавала някои човешки момичета да правят. Или пък да може сама да сплете косата си, да играе с кукли, да носи красиви, ефирни рокли, както правеха другите момичета, които бе видяла горе от облачето си. Да ходи елегантно, да й носят чантата, когато ходи на училище... да готви, след време да порасне и да има годеник, а по- късно и съпруг. Да гледа три или даже четири деца, пет кучета и една стара, домашна котка, която едва да се движи, да угажда на мъжа си и да го прави щастлив.
За жалост обаче такова бъдеще не й се очертаваше, ако не се изправи скоро време и не си намери дом и семейство, което едва ли бе толкова лесно, колкото Спринг очакваше. О, това име! Вече нямаше право да го използва, вече не живееше сред вятъра, звездите и небето, вече не трябваше да бъде Спринг, трябваше да си има земно име, но в момента липсата на земно име можеше да бъде най- малкия й проблем сред останалите. Наистина й трябваше помощ, трябваше й медицинска помощ. Някой добър човек с бяла престилка, който да зашие раните на гърба й, да спре кръвта и да се погрижи Спринг да няма белези от случката. Да, това също бе видяла в една болница на другия край на света, когато вятъра я отнесе в необятните земи заедно с нейното облаче. Предположи, че тук също ще се погрижат така за нея. Едва ли бе различно на всички места... хората щяха да са много разпокъсани, ако на всякъде вършеха различни неща. Затова смяташе, че ще се намери тази добра душа, която да й помогне да си стъпи на краката.
Но сега точно за това трябваше да си помогне съвсем сама. Тупна по дупе и остана да седи на мокрия асфалт дълго време така, преди да се опита отново. Трябваше да си признае, че хич не е лесно да се справи с гравитацията, когато не разполага с крилата си, чиито перушинки се бяха разхвърчали насам- натам, а пороя отнасяше в близката шахта на канализацията. Стъпи на асфалта, отново опря ръце на него и се надигна бавно, но славно и с успех. Накрая изправи и главата си и погледна право напред. Олюля се за секунди, усетила, че не е лесно да пази и равновесие. Разпери ръце, което й осигури по- добър контрол над въпросната й неспособност. Направи крачка, после още една... още една и третата се оказа неуспешна. Положи стъпало на криво, което накара глезена й да поддаде и да се извие на една страна под странна форма. Спринг размаха ръце. За миг си помисли, че е успяла да не падне. Наистина бе успяла да не падне, задържа се. Силната светлина, която блесна в очите й, обаче не мислеше така. Искаше да я бутне и сякаш наистина я бутна. Облачната затвори очи и загуби всякакъв усет за земя под краката си.
Бръмченето достигна до слуха й и го подразни. Беше толкова силен и натрапчив звук, че я подлудяваше безумно много. Приближаваше, както и бялата светлина, която пробиваше дори през клепачите й и я караше да вижда червеникавите отенаци, изсветляващи, докато не стигнаха ярко бяло, а после изведнъж не минаха в черно и плътния мрак не се спусна над бяло облечената малка дама.

by **Джулиън Девънпорт** Съб Юли 23, 2011 11:43 am

Много приятно, макар и кратичко. Ще има ли продължение? ::прави мили очи::

by **Вентиш** Съб Юли 23, 2011 1:07 pm

О, определено ще има.. радвам се, че ти харесва ^^

by **Вентиш** Нед Юли 24, 2011 1:05 pm

Дрехата на сини точки

I'll stop the whole world, I'll stop the whole world
From turning into a monster eating us alive
Don't you ever wonder how we survive?
Well now that your gone, the world is ours

-Нямам никаква представа от къде се появи, докторе - повтори сигурно за стотен път Ливън с досада в гласа.
Беше му омръзнало да обяснява, че няма нищо общо със случилото се на нежното малко, момичешко телце, което бе паднало пред мотора му. Никой, ама абсолютно никой не искаше да го чуе, даже и адвокатите му, които настояваха, обаче, че няма опасност да го вкарат в затвора, след като не бе направил нищо. Нямаше доказателства, а нямаше и обяснение за състоянието на момичето. Едва ли ще хвърлят вината върху човекът, който я бе довел в местната болница, за да й бъде оказана помощ.
-Разбирам Ви, господин Стейт, но трябва да сме напълно убедени. Освен това, тя няма никакви документи в себе си, не знаем дори от къде идва.- каза отново лекуващия като развалена грамофонна плоча.- Разберете ни и Вие.
-Уф!- беше единственото, което каза Ливън в отговор, с което и приключи краткия им разговор. Осъзна, че е изключително безсмислено да спори с глупавия човек, който си знаеше неговото.
Пресегна се и натисна дръжката на вратата. Колебливо я побутна като спря за мъничко, отворил я само с няколко милиметра. Дали да не се омете още сега? Можеше да плати лечението на тъмнокоската и да си тръгне така, както беше и дошъл... всъщност, щеше да си тръгне доста по- безгрижно и спокойно, отколкото когато бе прекрачил прага на болницата с крехкия товар в ръцете си, който не помръдваше, притеснявайки го с евентуалната си смърт. За щастие бе успяла да оцелее по някакъв необясним начин, въпреки че лекарите смятаха, че надеждите за това биха били безполезни, заради разкъсаните й бели дробове и малките останали в тялото й костици, които още я разкъсвали от вътре и дори не й бяха дали шанс за оцеляване след дългата операция. Обаче, момичето дишаше вече седмица след операцията и въпреки сложността й, бе напълно здраво и готово да тича и скача с другите на нейната възраст. Беше пълна загадка как се възстанови толкова бързо, но всички сякаш се радваха на странното чудо.
Отвори напълно дървената врата. Погледа му веднага попадна върху седящото по турски момиче в бяла нощница на сини точки, която очевидно много харесваше, макар въпросната дреха да не беше кой знае какво, явно я радваше. Тъмната коса на непознатата беше вързана на висока опашка, за да не пада пред светло сините й очи. Тънките й, нежни пръсти отново се движеха по точките на чаршафо подобната дреха, а устните й се движеха, изричайки безгласно числото, до което бе стигнала. Правеше това вече втори ден, откакто се бе събудила. Намираше го за изключително интересно занимание, което я забавляваше целодневно, когато не я занимаваха с прегледи, визитации и изследвания.
Ливън пристъпи напред и затвори тихо вратата. Не искаше да я стряска, макар да не бе проявила подобни реакции. Впечатление правеше странното й държание към всичко. Беше толкова обикновена, не натрапчива и лъчезарна личност, крайно любопитна и постоянно задаваща въпроси, макар да бе минала отдавна четири годишната възраст, в която всичко бяха въпроси. Лекарите решиха, че е на около 13- 14 години, а държанието й бе в следствие на психологическата травма от случилото се с нея, за което не говореше, ама хич, освен пред Ливън, но на него все му се струваше, че притежава прекалено голямо въображение.
- Този път преброих сто и дванадесет точки, господин Ливън, това е с четири повече, отколкото миналия път.- звънкото й гласче го изкара от унеса, който му предлагаха мислите.- Не е ли странно как всеки път променят броя си.
- Просто преброяваш някоя точка по няколко пъти.- отговори Ливън на думите й, които го шашкаха все повече. Много тийнейджъри използваха жаргон, но тя... ами, прибягваше до доста по- сложни изречения и думи, които не съдържаха „братле”, „пич” и „ОМГ”. Беше му трудно да свикне с размислите й, които бяха прекалено философски или прекалено детски за нейните години, в зависимост от въпроса, по който разсъждаваше.
- Не, господин Ливън, аз съм сигурна, че ги брой по веднъж, но на едната пижама са повече, отколкото на другата.- отбеляза момичето и остави броенето на точките, вдигайки поглед към спасителя си.- Сигурно в завода за точки са били разсеяни и затова на едната са повече, отколкото на другата, нали така?
Светлия й поглед попадна върху тъмните, изморени очи на Ливън и го накара да се усмихне за пръв път от последните дни, в които бе бдял над нея неотлъчно. Съвестта му бе болна в момента и се чувстваше някак задължен към това да се погрижи поне, докато е в болницата за непознатата, чието име още не бе чул. За своите трийсет и две години, изглеждаше леко състарен, но въпреки това въвличаше в любов много женски сърца, които обаче разбиваше почти веднага, когато разбереше на къде вървят нещата. Притежаваше стройно, добре сложено тяло с изваяни във фитнес залата релефи. Тъмните му очи, бяха потънали в някакъв мрак през последните години, останали леко безчувствени, изгубени.
- Съмнявам се, че има завод за точки, но щом мислиш така, няма да те оспорвам.- сви рамене Ливън, демонстрирайки не оспорването на мнението й.- Как се чувстваш?
- Наистина ли ме питате как се чувствам?- попита облачната, заставайки на четири крака в леглото си с лице към Ливън, което я бе приближило с няколко сантиметра към него. Приближи се още мъничко и седна на петичките си, докато очакваше отговора му, който се забави известно време, но накрая, все пак, го имаше:
- Наистина те питам.- закима с глава Ливън, не разбрал точно защо го пита подобни въпроси. Не го бе чула? Дам, най- вероятно беше това.
- Всички тук са толкова прекрасни и мили, точно както си представях- грейна внезапно облачното момиче, скачайки от леглото.
Разпери ръце и се приземи така леко и ефирно на пода, сякаш имаше крила, с които бе полетяла и просто кацаше както обикновено. Надигна се на пръсти и се завъртя няколко пъти, обикаляйки цялото помещение. Пръстите му докоснаха всяка една от белите стени, почти всички мебели и предмети в стаята му. Подскачаше и се радваше на ставащото, сякаш никога преди не се бяха държали с радостната персона, идваща незнайно от къде. Веселите възгласи на момичето спряха чак, когато Ливън притеснено се втурна след нея и я хвана за раменете, спирайки веселия танц, който вече видя веднъж и определено не завърши особено добре.
- Спри се, не трябва да правиш такива неща, поне няколко седмици, още не си се оправил достатъчно добре!- опита се да й обясни съвсем спокойно мъжът, но непознатата сякаш не асимилираше съвсем добре казаното. Изгледа го с любопитство е не разбиране в очите.- Ах... много е просто, тялото ти има нужда от почивка и по- кротки забавления от това, само докато се оправиш. После ще можеш да скачаш и тичаш, и танцуваш колкото ти душа иска, ...- заби на името й. Определено не можеше да си го спомни, всъщност не си спомняше даже да му е отговорила или да я е питал.- Как всъщност да те наричам?
- Както си поискате.- засмя се облачната и се измъкна от ръцете му, които я бяха хванали в не достатъчно силна хватка. Затича се и се метна на леглото по корем с усмивка на лицето.
- Не искаш ли да ми кажеш как се казваш? Или не помниш?
Беше предупреден, че най- вероятно, че може да страда от частична амнезия. Ливън се надяваше да не е така, в противен случай щеше да е много трудно да я върне вкъщи, където и да живееше тя. Особено след като нямаше и никакви документи със себе си, това се оказваше изключително трудна и непосилна задача за него и властите в града. Мисълта да я вземе в къщи беше изкушаваща, обаче той нямаше навика да си стои много у дома и нямаше представа кой ще се грижи тя да живее така, както трябва поне докато не си спомни коя е и къде живее.
Забеляза замисленото изражение, което се намести на лицето й, притежаващо толкова нежни и красиви черти. Беше хиляди пъти по- неподправено красива, от много жени, модели, които си мислеха, че след като са само с фон дьо тен, то това означаваше, че нямат никакъв грим. Такива физиономии определено не й отиваха много. Просто, защото за двата си будни дни бе показала, колко по- импулсивна е, отколкото мислеща.
- Аз просто не знам какво да Ви отговоря, господин Ливън.- кимна потвърдително момичето.- Нека съм нещо, което Вие ми изберете, аз наистина не си спомням.
Очакваше подобен отговор и той сякаш не го изненада с появата си. Бе казало подобно нещо и на медицинските сестри, които се опитваха да запишат името му в медицинския картон, не че им пречеше особено много. Ливън се съмняваше, момичето да е първия им пациент фантом. Щеше да остане поредната скрита от многото, за които се плащаше повече. Затова още сутринта се бяха отказали да записват каквото и да е в картона от рода на подобни данни за пациентката.
Седна на леглото. Пъхна ръцете си под нейните й прихвана тялото й много внимателно за кръста, карайки я да седне до него. Отметна един нахален кичур коса назад, за да вижда по- добре нежното лице.
- Значи аз да ти измисля.- въздъхна мъжът и се загледа някъде над главата й. През ума му минаха няколко идеи, от които само една му се стори идеална и напълно подходяща.- Ще те наричам Емили. Обаче, обещаваш, че ако си спомниш твоето име, ще забравим за Емили и ще те наричаме с него.- усмихна се мило той, разкривайки трапчинките на лицето си, които го правеха толкова сладък и красив.- Малка, прелестна Емили!
- Емили... – повтори тихо облачната, сякаш само за да провери дали може да го изрече правилно.

by Sponsored content

Пон	Вто	Сря	Чет	Пет	Съб	Нед
1	2	3	4	5	6	7
8	9	10	11	12	13	14
15	16	17	18	19	20	21
22	23	24	25	26	27	28
29	30

Облачната дама

Облачната дама

Re: Облачната дама

Re: Облачната дама

Re: Облачната дама

Re: Облачната дама