2002 година, Англия

Това ще да беше последната година свобода на Изабел, преди да бъде вербувана от местен сводник като компаньонка. Последната година, в която се разхождаше съвсем свободно по лондонските улици без да й пука какво може да я чака зад ъгъла. Отново бе избягала от вкъщи и тази ранна утрин й се струваше прекрасна и дрогирана до мозъка на всяка нейна кост. Нима не бе прекрасно да не чувстваш нещата съвсем правилно? О, чувството я зашеметяваше и я оставяше напълно удовлетворена от живота поне във въпросните моменти, лишени от чистия й разсъдък, който и без това липсваше.
Може би сега трябваше да е на не повече от 11-12 години, но за разлика от братята си и всички останали деца в училище бе израстнала доста по- бързо и бе стигнала до пропорциите на една средностатистическа седемнадесет годишна дама с леки отклонения в способностите, както ги наричаше мама. Постоянно й повтаряха, че нормалните деца определено не можеха да контролират водата във всяко едно нейно състояние и въобще не бе нормално. Ако Бог искал хората да имат всичко на готово щял да даде и на останалите такава способност, обаче това не било така и Изи трябвало да се въздържа напълно от използването на хидрокинезата си. Хич не й пукаше вече какво казваат! Можеше с чиста съвест да тегли майната на всички тези глупости и да си живее живота както само тя си знаеше.
Вървеше бавно по една тъммна улица, чиите тротоари бяха така мръсни и гнусно изглеждащи с гадната кал, че караха нашата героиня с отвращение да страни от тази киша. За нейно най- голямо облекчение скоро излезе на големия булевард, който в четири часа сутринта, колкото бе часа всъщност, бе изключително пуст. Това някак си се хареса на Изи и я накара да затанцупа по паважа, тананикайки си някаква напълно безмислена мелодия, съставена от няколко, които бе чула по- рано в дискотеката. Вдигна ръце над главата си и се завъртя напълно щастлива, смеейки се на самата себе си.

Може би смешното в случая бе нескопосаното й залитане, което се състоеше от разперване на ръце и вдигане на десен крак. Наведе се заплашително напред, размаха с ръце забързано. Тъкмо реши, че е запазила някакво прилично равновесие, когато БАМ! Тупна по дупе пред, също падналия, мъж пред себе си. Изписка някак жално, когато дупето й цопна в калната рокля зад нея. Пльокващия звук се оказа прекалено силен и смешен, за да остане незабелязан и от своя страна предизвика поредния порив на смях в непознатия и Изи, чията бяла рокля вече не бе толкова бяла. Избухна в неодържим кикот само при мисълта за позата, в която бе паднала и колко комично бе станало това. Вече си представяше как би се развикала майка й на детинското й поведение:
"Млада госпожице, бялата ти ленена рокля трябваше да остане бяла, а не да приеме цвета на изгнило цвете!"
Всички тези изтънчени, пропити с прекалено много обноски я забавляваха неимоверно много, предизвиквайки съжалението й към коренячката англичанка- госпожа Монтагю. Нима можеше да има по- спретната и стриктна жена от нея? И кой нормален би харесал такава жена, която подивяваше при вида и на най- малката нередност във визията на всичко. Баща й, господин Монтагю, явно бе бил пиян, когато се е женил за тази сухарка. Определено не отиваше на приключенска душа като него да се влачи с тази изтупана потомка на някогашен лорд, притежавал цяла провинция.
Забавлението й премина бързо, което бе знак, че ефекта от лекия наркотик, който бе приела вече отминаваше и щеше да я остави в предишното й мрачно настроение. Това не беше добре! Искаше още, искаше още и още, и още! На лицето й се появи лудешка усмивка, с която се приближи към непознатия, паднал срещу нея. Обкрачи го и почти се настани върху него, хващайки горната му дреха с нежните си бледи пръсти.
- Имаш ли? Кажи ми, че имаш. Така ще ме зарадваш! - изкикоти се отново Изи, изпаднала в едно от онези свои странни състояния, в които си мислеше, че всеки притежаваше това, което й е нужно.

Може би още в този ден, Изабел бе готова за професията на продажна уличница, каквато щеше да стане след година. Усещаше един трепет в корема си, известяващ вълнението й, докато решаваше дали е редно да го направи или не. Може би трябваше да откаже, да се изправи и да си продължи по пътя, ала в момента няколкото грама щастие й бяха толкова нужни, че просто не можеше да си позволи да си тръгне. Трябваха й няколко секунди, за да се навие напълно на идеята си и да я осъществи. Замисленото изражение от лицето й ичена в мига, в който усмивката й разцъфтя като подранило пролетно цвете. Въздъхна и поклати глава невярваща, че ще направи това.
- Готова съм да продам себе си поне за една доза.- прошепна му Изабел.- Ще направя каквото искаш по колкото пъти поискаш.
Задръжките й сякаш бяха ичезнали напълно, а онова доста модерно за майка й, чувство за свян съвсем бе притъпено и също така изченало. По лицето й пробяга намек за мръснишки замисъл, който едва ли бе убенал на Сам. Той можеше да забележи с какво желание бе готова да извърши запащането и че в момента въобще не й пукаше, колкото и да й се бе приискало да остане прилична. В главата й вече се завъртяха няколко идеи, но Изи изчака реакцията на своя ангел спасител, носещ й от щастието на прах. Вгледа се в блуждаещите му очи с топъл цвят и обаятелен поглед, които я караха да се навива все повече на идеята си да му достави почти същото удоволствие, което би й доставил той, ако я дареше с дрогата.
Натисна таза си надолу, притискайки слабини в неговите. Отърка се по особено мръснишки начин в него и измърка в ухото му. Ръцете й се пуснаха по гърдите му и се обвиха около врата му. Отдалечи се и му намигна заговорнически.

Изабел се извърна към него, поглеждайки го с периферното си зрение. Някак си цялата ситуация й харесваше, възбуждаше я самата мисъл, че непознатия, обещал й щастие на прах, доминираше така над нея. Осъзнаваше, че може да си изпати съвсем реално и по доста гаден начин от тая работа, обаче хич не й пукаше. Може би самият факт, че беше забранено и крайно неприемливо я караше да се съгласява с предложенията на домакина си. Подсмихна се, кимайки с глава одобрително.
Замисли се над думите му за секунди и осъзна нещо. Тя нямаше дрехи, просто не разполагаше с други, освен с калните, с които беше, а бялата й рокля определено не приличаше на нищо. Може би чисти бяха останали единствено късите панталонки, които носеше за всеки случай под горната си дреха. След още миг размишления изцъка неодобрително с език и се обърна изцяло към Сам. Обви ръце около врата му, а след това бавно ги спусна по гърдите и корема му.
- Но аз нямам други дрехи, но си мислех... може би ще ти харесам повече без дрехи, или пък с разкъсани, сякаш съм била лошо наказано момиче.- изкикоти се Изи, погледна го въпросително. Може би щеше да му хареса доста повече така.