Преди 3 месеца, Виена.

- Оу, това е доста добра професия, за която за съжеление не ми плащат. - засмя се Хелена, въпреки че смеха й беше прекъснат от ясното побутване на жената след тях, която явно беше доста нетърпелива. Дори факта, че използваше шарана си за това побутване беше още по-стряскащ, защото Лена или страдаше от свръхчувствителност, или имаше друг проблем с нея, но едва не подскочи, а да не говорим, че ледени тръпки пропълзяха по цялото й тяло. Може би това беше и проблемът й - тя никога не бе харесвала рибите. Самата има слузеста и люспеста кожа бе достатъчна,за да я изкара извън релси и си беше чудо, че сега не бе извикала като подивяла и не се бе втурнала към милия човек, който сега очакваше всичките му покупки да бъдат маркирани и през това време разглеждаше всички онези глупости, които целяха да надвишат сметката ти. Всъщност Хелена обожаваше тези глупости. За първи път ги виждаше, но веднага бе започнала да ги разглежда и сигурно отстрани беше като малко дете пред магазин за сладки. Как само й се искаше да заграби по малко от всичко, но нямаше намерението да го плаща. Искаше съвсем благородно да си ги открадне и им се удивлява цялата вечер. Сигурно затова и получи повторно побутване от госпожа Шаран, която я изгледа още по-злобно, сякаш беше прочетала мислите й.
- Джулиън, госпожа Шаран бе плаши. Всички хора в магазин като този ли са такива? - попита Хелена след като настигна Джулс, която стоеше пред касата и следеше дали всичко бе маркирано, но май повече следеше как се увеличава сметката. Поне бе изрекла всичко с тих тон и възрастната дама едва ли я беше чула, която бе още по-добре, защото нямаше намерение да бъде докосната с тази мъртва риба за трети път.
- Всъщност вероятно и аз щях да работя нещо ограничаващо, ако си нямах толкова лични причини, които да ме извинят. Наистина щеше да е ужасно на всеки десет години да се местя на различно място, за да предследвам някаква кариера. - продължи някак си делово, защото тишината я подлудяваше, но по влудяващо беше онова "бийп", която се чуваше при всяка нова отметната покупка. Как ли издържаха всички, които работеха тук? Всеки ден един и същи шум, който ти се забива в главата като изстреляна стрела и къса бавно нервите, сякаш ги реже с тъп нож. Лена сметна, че това е идеалното сравнение, защото точно това чувстваше и беше толкова влудена, че една трогателна въздъшка се изтръгна от нея след като момичето на касата отметна и канелата, която бе останала последна. Беше толкова красив момент, че тя едва не се просълзи като в сцена от някой драматичен филм, където се стига до очаквания щастлив край. Естествено това щастие трая доста кратко, защото Хелена веднага установи, че не помни къде е оставила парите си, а не можеше да остави Джулиън да плати всичко. Последва едно шуро търсене, в което Лена търсеше парите дори в несъществуващи или неочаквани места. Това действие определено й спечели още няколко вледеняващи погледи от госпожа Шаран, която май започваше на продобива изцъкления поглед на своя шаран. Тази мисъл за момента я отдели от ожесточеното търсене, но накрая Лена откри търсеното и подаде доста смачканите банкноти, които бе открила не другаде, а в едната си обувка. Какво? Беше гледала това по филмите и откри, че наистине бе доста практично, въпреки че не ставаше с всичките й обувки.