Октомври 2008, Виена

Раздразнителност, гняв, невиждана ярост, пореден скандал ...
Дориан крачеше с дългото сако, събиращо спомени, емоции и чувства и разрошваше наскоро скъсената си коса. Както настроението му, така и той самият, бе обгърнат от виенския мрак. Минаваше полунощ, ала времето нямаше значение. Нищо нямаше значение. Нещо наруши мрачната картинка - единственото осветление в тази тъмна уличка, идващо от близката кръчма. Без да се поколебае, Дориан изневери на себе си и влезе вътре. Запъти се към бара без да отразява нищо и никого. Седна на стола и студено се обърна към бармана :
- Уиски.
Барманът го погледна. Нищичко не каза, просто взе бутилката.
- Още !
Каза заповедно Дориан, след като прецени, че тази доза няма да му стигне. Барманът само се подсмихна и доля. Младият мъж отпи от чашата си, после пак зарови пръсти в косите си. Сякаш му липсваха, явно не бе готов за промяна. По-късно обаче тази прическа щеше да стане повече част от него, отколкото каквото и да било друго нещо.
- Сам ли си, красавецо ?
Гласът идваше някъде отдясно. Добре изглеждаща червенокоса жена, малко над 25 му се усмихваше предизвикателно, а като че впитата в нея къса рокля говореше достатъчно. Дориан обърна чашата си на екс и без звук, без дума, без стон или емоция хвана жената за ръка и я заведе в колата си.
...
Минаха няколко часа преди младият мъж да се прибере вкъщи. Беше силно пиян. Достатъчно, че да има неблагоразумието да се прибере и недостатъчно, че да зареже угризенията.
Влезе тихо и отвори вратата, а тя го чакаше будна.

Кейтлийн започна да говори, а на Дориан му призля. Не от изпитото количество алкохол, далеч не. Защо го беше направил ? Той бе здравомислещ, може би най-здравомислещият човек на земята. Какво се случи ? Вярно, двамата с Кейт имаха свади, ала той я обичаше, наистина я обичаше. Просто не беше типично за него, нито едно от събитията днес не бяха типични - изключен телефон, долнопробна кръчма, пропита от миризма на още по-долнопробен алкохол, случайна срещната ... Господи, случайна срещната !
Може би желанието му да се напие бе породен от денят днес. Дориан и екипът му бяха пожертвали много, за да хванат един изрод, а сега той бродеше на свобода и кой знае ... може би пак убиваше. Тези адвокати бяха такива лешояди ! Как е възможно да бъдеш човек, след като оневиняваш най-виновните ? Как можеш изобщо да спиш спокойно, след като знаеш че благодарение на теб някой някъде убива ... безчувствен ще да си повече и от убиеца ! Ами съдиите - корумпирани кретени, точно като спортните.
Всичко това, плюс проблемите вкъщи, се бе насъбрало твърде много на Дориан, ала той дори и не смееше да се оправдава. Съзнаваше какво е сторил, дори и полумъртъв в момента. Отвътре умираше, а и алкохолът в кръвта също не помогна. Той не можеше да погледне приятелката си в очите. Прииска му се да заплаче, да изчезне, ала можеше. Просто излезе от стаята, влизайки в банята. Хвърли палтото си на земята и без да затваря вратата, се наведе над мивката и започна да се облива със студена вода. Какъв глупак беше ! Най-малко искаше да нарани Кейт, ала вече я бе поставил пред свършен факт. Почувства се ненужен, ала той самият се нуждаеше от нещо. Машина на времето, толкова ли бе трудно да изобретят една ?!

Все така подпрян на мивката, Дориан повдигна глава и погледна в огледалото. В едното му ъгълче имаше целувка, останала във времето благодарение на червилото на Кейт. Онова прекрасно червено червило, което го подлудяваше. Още една частичка, караща го да я обича ... По дяволите ! Защо ... нещастник. Тя не го заслужаваше, ала всичко това бяха глупави оправдания, клишета ...Мамка му, Дориан, точно така ли трябваше да се прояви импулсивността ти ? Вземи я, заминете двамата за Париж, за Лондон - ей така, без багаж, само ти тя и любовта. А сега ... сега всичко бе свършено и то заради най-голямата глупост на света. Заради нещо, което той самият ненавиждаше, презираше. Деяние, което винаги го е отвращавало, проява на слабост, на всичко, в което се е борил да не се превръща ... И сега какво ? Край. Просто край.
Разгневен, бесен, но и натъжен от собствената си глупост, Дориан събори на земята шишенцата с козметика на рафтчето в банята. "Колко изтъркано" - Каза той сякаш на себе си и седна на пода, подпирайки главата си с ръце. Известно време просто стоеше така ... премисляше, обмисляше ... улица без изход. Повдигна глава към любимата си, която го гледаше ужасена. Какво й причини, глупако.
Той се изправи и се приближи до нея. Понечи да я целуна, да я докосне, ала така и не го направи. Чувстваше се сякаш ще я омърси, а тя бе най-чистото, нежно и прелестно създание на света. Не. Не би го допуснал.
- Аз ... трябва да си вървя ... аз ... обичам те ... съжалявам.
Излезе през вратата без да каже нищо. След секунди се върна. Господи, как копнееше да я прегърне, но ... как ? Твърде мръсен бе за нея.
- Господи, съжалявам. Никога не съм ...

Той млъкна. Нямаше какво да каже. Всичко щеше да е излишно, нечестно, оправдание някакво ...
Просто си тръгна и забърза по стълбите, доколкото му позволяваше алкохола.