Тайлър Хоукинс

*Външен вид: "Модел! Перфектната коса, кожа и тяло! Усмивка за милиони и дълбоки очи, в които се чете топлота." - Да бе, да. Мисля, че само Брад Пит отговаря на тези критерии. Всеки си има недостатъци. Досега не съм срещал напълно перфектен човек. И все пак има ли значение каква външност носим? Някой, някога не беше ли казал, че най-скъпото е в характерът. Няма значение дали си с дълги крака, по които милиони биха полудели или коса, която блести по-силно от лампа в стаята, когато не можеш да кажеш две приказки. Аз се опитвам да се примиря с малките недостатъци като непокорна коса, лош дъх и чупливи нокти на ръцете. Това съвсем не означава, че не се поддържам. Боря се с тъмната си коса, с която винаги имаме разногласия на коя страна да застане, но в крайна сметка реших да я пострежа. Два пъти пускам пералнята в месеца и упорито се боря с още по-упоритите от мен петна. Но така е като си на самоотглеждане. Редовно сменям чорапите и бельото, което май ме отличава от "вечно разхвърляните и мърливи мъже", както са ни определяли нас, момичета. Имам сини очи, което е плюс, но каква е ползата като постоянно съм със слънчеви очила?! Слънцето винаги ме е дразнело. Ако се отнасяше до мен - всеки ден щеше да бъде зимен! Декември - рай, Юли - ад под небето!


*Характер: Хм... бих казал труден като за начало. Наричам го така, защото никой не го разбира. Дори понякога аз сам се изгубвам в мислите си. Но знам едно - сред всички върви, усмихвай се и просто бъди някой друг; останеш ли сам - бъди себе си и прави това, което ти харесва. Не обичам да говоря за себе си пред други хора. Това в повечето случаи ме прави добър слушател. Нещо като личен психолог за всеки. Не съдя и си мълча. Не взимам такса за изслушването и не се разсейвам. Бил съм отдушник за много хора. Повечето хора се възползват от това и ме изцеждат до край. Случвало ли ви се е да ви се обадят в три през нощта, защото другият не може да си отвори консерва?! Е, на мен ми се е случвало и не е много приятно. Понякога си казвам, че ще спра да ходя като ме повикат поради някакви такива неща, но винаги отивам. Това не е добро качество. Поне за мен не е. Но предполагам да други е много изгодно когато не те оправят колите си, а извикат приятеля си Тайлър, който по някоя случайност разбира от коли и не мрънка докато работи. Но вътрешно съм друг човек. Външно може и да изглеждам много силен и с непоклатима воля, но си имам и своите минуси. Повечето неща, които ми се случват, изживявам вътре в себе си. Не обичам да споделям емоциите си с други хора. Което предполагам ме прави страшно недоверчив. Не съм виновен за това, че не мога да вярвам на хората. Просто смятам, че хората ще ме поддадат. Поне досега само това са правили. Понякога мога да бъда много гневен, но се опитвам да не се ядосвам много.


*История: Всеки си има философия. Нещо по което да се води. "Красотата ще спаси света!" или пък "Саламът...", както и да е. Аз също си имам такава. За мен музиката е най-важното нещо. Никой от семейството не ме разбира. Мислят ме за странен. Всъщност като се замисля всички са ме мислели за странен. Но хайде да започна като Дейвид Копърфийлд...
Роден съм в Англия или по-точно Лондон. Израснах в този вечно жив град. Тук нямаше скучни моменти. Човек винаги можеше да си намери занимание. Аз лично предпочитах музиката.
Имам по-голям брат на име Майкъл и по-малка сестра - Кейди. Като малки се разбирахме отлично. Винаги сме били заедно в белите си. Мога да кажа, че те са били едни от най-близките ми хора. Защо ли? Предполагам, че е защото се познавахме добре. Бяхме привързани един към друг. Кейди е уникална. Буквално! Тя е много жизнерадостен човек. Винаги е пълна с енергия и е готова да помогне на всеки в нужда. Знам го, защото аз съм един от главните й нуждаещи се. Понякога, късно вечерта, изпитвам нужда просто да поговоря с някого и тя е първият човек, за когото се сещам.
Брат ми, Майкъл, беше най-добрият човек, когото някога съм имал честта да познавам. Беше отзивчив и винаги знаеше какво да направи. Сякаш имаше вградена книга за разрешаване на проблеми в главата си. Примерно, със сестра ми счупехме нещо в къщата. Точно този, което майка ми обожаваше. Той беше този, който ни измъкваше от кашата. Говоря в минало време, защото умря. Самоуби се по-точно. Това беше много неочаквано и според мама "безпричинно", но предполагам, че си е имал своите мотиви щом го е направил. Така и иначе, той нарани семейството ни. Много. Това не е нещо, което можеш да преглътнеш просто така. Оставя незаличима следа. Такава, която колкото и да се опитваш да премахнеш, тя остава непокътната.
Имаме по две години разлика. Майкъл е на 26, аз на 24 и Кейди на 22. Човешките, разбира се. Това бе много хубаво, защото винаги сме били на една вълна и не сме се разединявали.
Майкъл винаги се е развал на това, че е различен. Вампир. Това за него значеше свобода, а не задължение. Радваше се, че е по-бърз от другите, че чува и вижда неща, които другите не можеха. Кейди също беше доволна.
Но аз така и останах неразбран с музиката. Това моето било лентяйство. Колко ли пъти ми казаха, че с музиката никъде няма да пробия?! Стотици... Баща ми постоянно носеше разни листовки за колежи и университети по право, но аз отхвърлях всички. Не ми се стоеше зад едно бюро в малка стая, от която хващаш клаустрофобия с всеки изминал ден, преглеждайки все същите дела с хора, които нямат какво друго да правят освен да се съдят.
Първо започнах да свиря на пиано. Харесваше ми и ходех по няколко пъти в седмицата. После започнах и уроци по китара. На 37 вече знаех какво искам, а именно да се изявя като музикант. Постоянно тренирах, учейки нови и нови неща. Обожавах призванието и още го правя. "Музиката ще спаси света!" - девизът ми. И защо пък не?!
И ето че най-накрая убедих всички у нас, че заниманието ми има бъдеще. Приеха ме в музикално училище в Австрия и завърших преди година. Всичко се развиваше по план, когато един ден майка ми звънна. Каза, че Майкъл се е самоубил. Тогава спрях. Върнах се в Англия и се нанесох в старото жилище на брат ми. Исках да разбера какво е станало с него. Защо го е направил?! Изглеждаше ми толкова щастлив, а той докато се смеел, планирал смъртта си. Не можех да повярвам. Опитвах се да намеря нещо, което да ми даде следа. Имаше само едно прощално писмо. В него пишеше единствено:


Нямаше причина, нямаше нищо. Празен лист хартия, на който с два реда беше казал голямото си "Сбогом!". Какво може да накара човек да се самоубие?! Разбирам, да беше преживял огромни разочарования или нещо подобно, но не. Той се бе самоубил по някаква друга причина, която бях твърдо решен да разбера.
Преди няколко дни ми попаднаха някакви стари снимки от Виена. И преди съм бил там. С брат ми. И затова реших да отида. Да разнообразя обстановката. Честно казано ми беше писнало от апартаментът на Майкъл и така заминах. Единственият багаж бяха книгите на Майкъл, китарата ми, няколко дрехи и едно старо колело.


*Името на човека който използвам за лик: Robert Pattinson

Допълнително: Може ли да ми смените името на Tyler Hawkins ?

Няма проблем, одобрен си!