Театъра, Ню Йорк, 2010 година

Май беше време да по смени професиите. Да, тя все още се водеше лична компаньонка на Ромън, но той й бе обещал доста обещаващ живот, затова едва ли щеше да има нещо против пробата й в театъра. Бе излязла от хотела преди половин час, като се бе постарала да не се разбере къде отива, така че Ромън да не я намери дори и да иска. Ще му отнее доста повече време, достатъчно, за да се вясне на онова странно прослушване, за което бе чула.
Бледите й пръсти се увиха около дръжката на вратата на автомобила, натисна я и отвори. Пресегна се, за да плати на таксиджията. Спусна нежните си крака на улицата и се надигна. Трясна вратата може би малко по- силно от нужното. Беше доста по- оживено, отколкото си представяше и това някак си я стъписа, въпреки че още не бе влязла в голамата, красива сграда, която пък я приветстваше някак тихо. Закрачи натам. Токчетата на високите й обувки тропаха досадно, лазейки по нервите й, но не вървеше да се събуе, затова въздържа нервността си до определена, не опасна степен. Прилепналите дънки подчертаваха извивките на тялото й, а развлечената тениска, придаваше един особен чар на външния й вид. Може би можеше да бъде по- официална, но хич не се чувстваше добре в прилепнали, тъмни рокли, които ограничаваха движенията й.
Потънала в размисли не бе забелязала кога бе стигнала до един от коридорите на театъра. Пое си дълбоко въздух, когато видя мъжка фигура пред себе си. Щеше да пита, нали това трябваше да направи. Затича се, някак си успя да запази равновесие през тези няколко метра и го хвана за ръката.
-Аз..- започна, но внезапно усети колко разубедена беше в момента.

Завиер беше изпаднал в една от истеричните си кризи и беше по-добре да напусне репетиционната, преди да е направил нещо, за което в последствие щеше да съжалява няколко века от вечността, която му бе отредено да преживее. Той се беше облегнал на една стена в коридора, гледайки празно в срещуположната и си мърмореше нещо под носа.
В едната си ръка държеше свита цигара трева, а в другата - пакетче пълно с бял прах, сякаш се чудеше кое да избере. Да, истината беше, че рано или късно, в кариерата на всеки актьор идва заветния момент, когато всичко е толкова безцветно, безсмислено и осакатено, че за малко радост той би сторил почти всичко.
След като чу нечии стъпки иззад далечния ъгъл, той прибра и двете неща в джоба на дънките си, изваждайки от този на ризата си кутия цигари и запали една. Надяваше се, че поне това малко от малко би помогнало на разклатените му нерви.
Все едно му беше вече колко бездарни нещастници щяха да дойдат на прослушването. В крайна сметка щеше да отреже всички и вероятно сам щеше да изиграе скапаната роля, защото май само той знаеше как.
Тогава, сякаш изневиделица се появи някаква жена, която го погледна с блуждаещ поглед и измрънка "Аз.." и нищо повече.
- Вие? - обърна се въпросително Завиер към нея и сви рамене, като дръпна от цигарата си.

-Ами..- заби Изабела и моментално се изчерви.
Погледа му, който не представляваше нищо друго освен обикновено поглеждане, може би с леко раздразнение и отрицателно чувство към прекъснатия размисъл на мъжа, обаче беше напълно достатъчен да накара кръвта да нахлуе в кръвоносните съдове на врата и бузите й в голямо количество и да предизвика изчервяване. Бела наведе глава надолу, но продължаваше да държи ръката си на тази на мъжа. Този факт я притесни още повече и я накара да дръпне бледите си пръсти моментално от него. Богове, защо се държеше толкова детински?!! Нима притеснението я караше да става толкова по детски искрена във всяка една силна емоция.
-Аз такова, прослушването ме търси.- изломоти Изабел, но моментално след това се поправи, слагайки ръка на челото си, за да прикрие поредния прилив на нахална руменина по лицето си.- Тоест, аз търся залата за прослушването, не ме гони тя... съвсем се оплетох, толкова много се извинявам, господине.
Закрачи нервно пред него, докато се вайкаше на всички езици, които знае, че съвсем не я бива, че от сега се притеснявала, а пък какво щяло да бъде, ако излезе на сцена.

- От сега мога да Ви убедя, че професия като тази не е за вас. Притеснението е лош съветник на сцената, а сценичната треска може да убие талантът ви. Трябва да намерите начин да се справяте с този ваш проблем. - за себе си, Завиер бе открил решението на тази така неприятна болест наречена сценична треска. Лекът, поне за него, бе наличието на голяма доза самочувствие и увереност в себе си. Интересно, но факт - той беше изчел тонове книги за положителното мислене, които му бяха дали солидните основи на тази увереност.
И все пак, може и да беше от век и половина - два на сцената, но преди спектакъл винаги изпитваше леко притеснение, но то не беше нещо, с което не можеше да се справи. Бе виждал много други актьори, дори ветерани в киното и театъра, да изпадат в нервни кризи преди началото на пиесата си. Слава Богу, той не беше такъв.
- Объркали сте се - трябва да минете през долния коридор. Там е редът за прослушването. - Завиер до толкова се беше отнесъл в собствените си мисли, че дори бе забравил, че пуши цигара и сега тя стоеше в ръката му, димяща. Той я поднесе към устните си и си дръпна веднъж, но за сметка на това рязко и силно.

- Как да не е за мен?! Но аз се подготвях толкова много, не можете да ме отпратите.- почи проплака Изабел и отново се спря на едно място.
Само й оставаше да му падне на колене, но се отказа от това. Реши, че би било прекалено унизително за нейната скромна персона, която не изглеждаше толкова скромно облечена. Трябваше да си признае, че Ромън я гледа пре добре, но й трябваше някаква тръпка като тази. Спря се на едно място и спря да кърши пръсти, да извива ръце и да прехапва долната си устна, което беше доста многозначителна проява. Прокара пръсти през косата й, което я разреши и я накара да се спусне свободно по раменете й.
- Ама, аз съвсем ще се загубя, господине, няма ли някакъв шанс да не мина от там, обещавам, че ще спаззя реда си, ако трябва ще изчакам всички и ще остана последна, но моля Ви не ме карайте да се разхождам пак самичка из този театър.- едва не се разплака Изабела.

- За главната женска, разбира се.- отговори Изабела и сложи ръце на кръста си, сякаш, за да покаже, че въпроса му е бил напълно абсурден и отговора е бил също толкова излишен.
Изи бе изключително амбициозно същество и смяташе, че трябва да се бори за най- доброто. Изключваме варианта, че бе станала компаньонка, но ето, че после нещата също се бяха подредили към по- добро и в момента живееше изключително добре, за разлика от много свои колежки. Смяташе, че е напълно в реда на нещата да осъществява мечтите си, една от които бе да стане актриса в театър, другите две бяха изключително типични, за всяко момиченце, което просто си умира за семейство с цял футболен отбор. Но да речем, че за сега се въздържаше и от семейството и от футбула.
- От къде сте толкова сигурен, че от някъде няма да изскочат пияни изнасилвачи, които да ми отнемат отнетото благоприличие?- попита го Изи и се приближи напред. Надигна се на пръсти и когато ицето й бе на сантиметри от неговото се огледа несигурно на ляво и на дясно.- Според мен зад всеки ъгъл може да дебне опастност.
Изглеждаше някак по детски запленена от самата ситуация, действията й бяха подтикнати от някакъв порив за игра, без задни мисли.

- Нищо лично, госпожице, но... виждали ли сте момичетата, които идват тук, за да кандидатстват за главна женска роля? - беше естествено, риторичен въпрос, един от многото, които Завиер използваше в речта си. Този вид изразяване беше съвсем обичайно за него, като фактът..., че не диша, например.
- Липсват ви десет години театрално образование и много талант. - допълни той, защото смяташе идеята й за безумна. Можеше да не избере най-добрата актриса, но щеше да е онази, която подхожда на ролята. Тази госпожица тук нямаше нищо общо с Холи.
- Вижте, познавам този театър като дланта на ръката си и мога да ви уверя, че никой няма да ви стори нищо тук. Напълно убеден съм в този факт! Така, че можете спокойно да минете по коридора и да застанете на опашката заедно с всички.