Re: Балната зала

by **Джулиън Девънпорт** Чет Авг 04, 2011 6:24 pm

Интересно.
Джулиън не се помръдна когато дамата, която се опитваше отчаяно да разпознае се обърна в негова посока. Можеше да се каже, че осъществяваха нещо като поредният зрителен контакт и тази вечер като че ли всичко се въртеше около това. Дали бе обречен на абсолютно лишение от нормален разговор? Може би просто сънуваше или бе в някоя от онези странни реалности, които рязко скачаха в друга насока и всичко просто отиваше по дяволите. Оставаше да го поканят на чаша чай с Шапкаря и Мартенският Заек а кралицата да го очаква за онази безнадежно скучна игра, която ненавиждаше. Като малък в Англия го бяха карали да играе; все пак семейството му бе много стар провинциален род и често се организираха огромни градински партита, които дори и за малко момче си бяха истинско предизвикателство за нервите. По онова време, преди да стане на десет, силите му тъкмо се бяха появили за пръв път и си бе истинско проклятие да ги контролира. Автоматично четеше мислите на абсолютно всички, едновременно, в радиус от... минимум километър. Това му беше докарало мистериозна мигрена, която го бе държала в леглото месеци наред.
Отвратителен период от живота му.
Защо си го бе припомнил внезапно? Джулиън усети как негативното настроение, което дойде със спомените се опита да измести алкохолната еуфория и да създаде лек хаос в него. Това автоматично го накара да загуби фокус над Хелена- само зрителен разбира се, а и наистина в момента му бе трудно да концентрира очите си над една определена точка, защото залата се опитваше да се разтанцува много дискретно. Кога ли щеше да се почувства като на кораб?
Рядко влизаше в толкова пияно състояние, но... е, всичко щеше да отмине. Та, за да надделее над спомените Джулиън отпи смело от тънката чаша и отново я преполови. Това му даде смелост да продължи странният разговор; докато го бе заливала негативна енергия Хелена бе усетила как връзката прави опит да се разпадне насила. Сега обаче всичко беше отново здраво и солидно; което говореше за силен самоконтрол над цялата идея с телепатията в полза на Джулиън.
Може би по малко и от двете. Сигурно аз съм бил Цезар а вие Клеопатра; а сега кармата отново ни среща. Как сте, как бяха последните ви няколко века, любима?
В подбора на думи се долавяше една определена дързост, която обикновенно бе доста по-затъпена в трезво състояние. Може би бе прекалено нагъл? Е, непознатата позната винаги можеше просто да си тръгне. Или да го удари, но за това имаше вероятноста да се окаже, че е сбъркала човека... въпреки, че гледаше в него в момента. Или нещо такова.

by **Хелена Салвадор** Пет Авг 05, 2011 5:36 pm

Хелена отдавна бе забелязала, че в самата телепатична връзка имаше леки смущения, които най-вероятно бяха причинявани от синеокия непознат, но не отдаваше важност на този факт. Все пак поддържаха разговора по една или друга причина. Разговор, който съвсем не бе от най-смислените. Дали бе такъв, защото и двамата отчаяно се опитваха да се припомнят откъде се познават или по друга причина... Факт бе, че този разговор наистина не бе от най-смислените, но Хелена просто не се решаваше да направи нещо друго освен да стои на същото място, борейки се с желанието си да приеме нова чаша шампанско, и да поглежда от време на време към Джулиън. Защо на този бал нямаше нещо повече от шампанско, което да се разнася на ляво и дясно...
Вековете бяха наистина вековни, мили Цезаре. Виж сега колко модерни империи има.
Хелена продължи разговора в същия дух като своя събеседник. Вярно, не откриваше нищо смислено в последните му думи. Бе напълно сигурно, че нищо не я свързваше с Клеопатра, но поне можеше да се посмее на този разговор. Дали сега или след време, все някога щеше да открие комичното. Постепенно Хелена преживя претенциите си и взе една чаша с шампанско. Още с първата глътка бе убедена в грешката си. Тя харесваше шампанско, но го приемаше като алкохол, който ще си отива в интересен вид десерт, а това липсваше в цялата комбинация. Самата тя дори се противише против действието на напитката и вкуса й. Щом имаше алкохол, то според нея той трябваше да е по-силен, а не едно десертно шампанско. Внезапно тя се отказа от шампанското и остави чашата. Като цяло се отказа от търсенето на друг алкохол, защото можеше да предположи, че няма да намери такъв.
Не полудявам, нали? Цезаре, кажи, че съм полудяла за тези няколко века.
Хелена отново потърси мъжът в тълпата. Не смяташе, че именно срещата на погледите им държеше телепатичната връзка, но искаше да бъде сигурна, че не бърка човека с някой друг от тълпата. Не, вече нямаше съмнение. Познаваше само този синеок така познат непознат, следователно с него водеше този налудничев разговор за Цезар и Клеопатра. Вече не виждаше и смисъл във въпроса си. Ясно бе, Хелена бе луда. Луда по свой си начин. Водеше разговори без някой да чува думите, смяташе се за преродената Клеопатра, защото не откриваше друг начин, по който да си обясни тази забравена среща. Все неща, които доказваше, че имаше нещо нередно с нея, но тя започваше да харесва тази си лудост. Дори ако споделеше, че бе демон никой не би й повярвал, а би е сметнал за луда, но в лудите имаше нещо хубаво. Можеха да кажат каквото пожелаят и никой не ги критикуваше, защото бяха луди, а от такива не се очакваха дълбоки и задушевни разсъждения. Очакваха се просто думи. Несвързани и без особен смисъл като тези, които в момента съставяха разговора й с Джулиън, който от части също може би не леко луд. Леко луд по свой си начин. Толкова леко луд, че да могат да се разбират взаимно.

by **Джулиън Девънпорт** Съб Авг 06, 2011 8:09 pm

Всъщност, прекалено много империи. Тези хора защо не взимат пример от нашата споделена древност? Една единствена трябва на всички, за да има мир и щастие.
Джулиън се опита да си спомни с колко хора можеше да води толкова свободно напълно лишен от логика разговор (логична логика а не логика като цяло) и да се чувства наистина добре; принципно трябваше да се чувства гузно, че е стреснал дамата съвсем случайно с малко притеснителни думи, които не намекваха за чистото му от зарази съзнание. Вместо недоверие и леко отвращение бе получил отговор на същата тематика и в момента дори водеха разговор за това. Късметлия ли бе за намерената нормална душа или и двамата бяха прокълнати с това, че всъщност не бяха с всичкият си?
Джулиън не намираше нищо странно и понеже този факт бе достатъчно ясен сам за себе си, той просто допи поредната чаша и се приготви да продължи нататък. Току виж познанието дали всъщност е срещнал тази жена преди можеше да го осени на средата на събитията и това можеше да е наистина вълшебно като случка. Искаше му се да стане така... макар, че ако дамата продължаваше да печели точки нямаше да има нищо против да се запознае официално с нея ако вече не го е правил. Може би... си заслужаваше.
И да не си, нямаше как да знае, съответно в момента не го интересуваше нито капка. Джулиън отдавна бе надраснал периода в който да се измъчва постоянно от въпроси за бъдещето и евентуални събития, които биха го осенили. Така де, преди може би бе прекалявал малко с подобни моменти, но след Хидалго... никога повече. И това бе твърдо обещание.
Мислите му го изритаха обратно към това, че не бе изцяло отговорил на познатата непозната. Докато ръката му с небрежно движение - богове, за кой ли път тази вечер - заряза чашата шампанско на подноса на най-близкият келнер, съобщението се оформи и отекна жизнерадостно на правилното място.
Но това не е лудост, кралице моя. Просто нещата не са такива, каквито бяха. Това не пречи да поискам един танц, нали?
Джулиън го реши без болка, нямаше да пие повече. Смяташе, че има достатъчно алкохол в системата си, а ако наистина бе направил това, което си мислеше че е- а именно, да покани дамата на танц- то тогава му трябваше поне лека свежест. Имаше един наистина забавен момент от предложението- той все още не знаеше дали тя знае кой е. Може би не притежаваше дарбата да го разпознае проследявайки "сигнала". От както се бе концентрирал над нея младият професор бе влял цялата си концентрация в нейното съзнание и дори ако искаше можеше сам да се намери през нейните очи... но това би било прекалено грубо.

by **Хелена Салвадор** Нед Авг 07, 2011 2:41 pm

Хелена се успокои не полудяваше. В момента бе в такова странно състояние, че вярваше на всяка дума, достигнала до ушите й или нахално навлязла в съзнанието й. Всъщност и тя усещаше, че не е луда. Просто бе по-различна от останалите. Бе живяла в друго време, където всичко бе различно и съвсем нормално бе да не се вписва напълно в обстновката. И не си мислеше това, защото твърдеше, че е преродената Клеопатра, а защото знаеше, че наистина бе живяла в далечното минало. Поне последния й живот датираше от там, а дали не бе далечна потомка на Клеопатра си оставаше загадка. Поне накрая бе намерила своя щастлив край. Нямаше да има повече минали животи, повече подобни срещи без ясни спомени и повече неудобни ситуации, в които да гледа към някой и да не помни кой е, а този някой да бъде толкова познат в очите й, че вътрешно да се гневи, че паметта я предава по толкова долен начин. Накрая Хелена ясно чу, че я канеха на танц. Всъщност дали го бе чула или си бе въобразила нещо подобно така и не разбра. Повече бе склонна да приеме, че това е поредната нейна илюзия, в която изживяваше нещо, което не се случва реално. Колко недопустимо за нейната крехка особа да трови съзнанието си с подоби мисли. Бе дете на едно време, в което забраните ограничаваха всичко, а тя бе една млада дама с наивно съзнание, докато сега дори бе склонна да си въобрази, че един непознат, колкото и познат да й изглежда, я кани на танц. Дори не бе сигурна, че следи правилния човек. Погледът не я подвеждаше, бе сигурна, че това е притежателя на гласа, който преди минути отекваше в главата й. Беше единствения, който да й се струва познат, но неговите действия по нищо не показваха, че смята да покани някой на танц. Значи си бе въобразила този въпрос или някой друг в залата бе този, с който разговаряше. Може би познаваше човекът, към когото гледаше, но някой друг знаеше неговите мисли и се представяше за него, търсейки нейното внимание. Не бе някой, който можеше да познава, защото гласът бе непознат. Непознат, но във всяка дума тя откриваше и нещо познато.
Дори вековете не могат да ти попречат.
Хелена рискува. Даде положителен отговор на поканата. Нямаше представа към кого точно отправи тези думи, но това бе нещо, което не я интересуваше. Изведнъж изгуби интерес към цялата мистерия в този разговор. Изгуби интерес към предпазливостта и умелия подбор на думи. Пред нея се криеше една вечност. Време, което бе достатъчно, за да се покае за тази грешка или да я забрави. Нямаше защо да се опитва да води един целенасочен живот и да премисля всяко действие, след като винаги щеше да има време за това. Още повече, че самата ситуация бе абсурдна, за да търси логични обяснения и отговори.
Уви, Цезаре, не зная що за облик си избрал за този век...
Продължи след миг Хелена и огледа цялата зала, доколкото може да огледа помещението от множеството хора, които се смееха, наливаха се с шампанско като невидели, местеха се от едно място на други и вечно някой от присъстващите оставаше закрит от другите, а може точно него тя търсеше с поглед. Накрая се примири, че няма как да открия "своя Цезар" и върна поглед към Джулиън. Върна поглед към единственото лице, които й се струваше познато в тази зала и за пореден път се запита дали точно той не бе търсения човек. Нямаше представа откъде бе сигурна в това, но просто вярваше в тази мисъл. Дори посмя да направи няколко стъпки напред към познатия непознат, но се спря на около половин метър от него. Не можеше просто да стигне до него и с усмивка да попита дали с него бяха водили телепатичен разговор и дали той бе преродения Цезар. В такъв случай, ако бъркаше човека, щеше да си запази място в местната лудница или да бъде изгонена от залата, а тя смяташе да остане за по-дълго. Също не харесваше и лудниците. Беше напълно нормална, малко по-странна, но със съвсем малко различия от другите. Как ли щеше да се чувства заобиколена от луди, след като тя бе напълно нормална? Хелена се отказа тотално от подобни прибързани действия, затова и остана на мястото си. Не направи дори крачка напред. Стоеше там, на половин метър от Джулиън, очаквайки нов отговор, който да отекне в главата й и да пробуди отново бурните й мисли. Поредният отговор, който да я накара отново да се почувства като преродената египетска кралица и който ще даде отговор на всичките й съмнения. Отговро, който щеше да разсее частично мистерията и щеше да я насочи към правилния човек.

by **Джулиън Девънпорт** Вто Авг 09, 2011 12:16 pm

Тя наистина не знаеше как изглежда той! О, каква благодат. Не, всъщност не беше, но това бе най-логичното като определение, което можеше да даде в това състояние на напълно нетрезв ум. Обикновенно не би го направил но в момента му се искаше съвсем малко да си поиграе и да я заблуди. Алкохолът говореше, това бе повече от ясно. Джулиън бе убеден, че до преди минута съвсем други мисли бяха летяли пред него и те нямаха нищо общо с леко-садистичните настанили се в момента на удобните канапета, които предлагаше съзнанието му. Шампанското бе наистина коварно, осъзна за стотен път младият професор и гемиите му потънаха, но тялото му вече бе напред, реагиращо както подобава на вътрешното вдъхновение.
Мъжът се извъртя и обърна почти изцяло гръб на Хелена, зазяпвайки се в друга точка в пространството включващи други хора. Беше сякаш съвсем неволно я пренебрегваха- и всъщност едва ли не преди я бяха гледали просто така, без да се концентрират изцяло над нея.
О, колко грубо. Та той се обърна? Може би това не съм аз, твоят Цезар... но тогава кой може да е?
Кой ли можеше да е, наистина? Ха, адски забавно, няма що. Джулиън усети как лекичко телесната му топлина се повишава; той се изчерви. Хелън нямаше да има възможността да го види, но все пак бе нещо и бе срамно. Държеше се като стандартен психопат и то наистина не го искаше... случваше се от самосебе си. Можеше просто да отиде до дамата и да й предложи ръка, а не да се прави на гениален. Все едно, че играеше онази смешна игра, симс, и в момента се опитваше да се прави на Бог и да размества заровете, когато никой не гледа.
Но може именно това да съм аз... ? Какво ли би ми казала, за да разбереш това сама, без подсказка и помощ от публиката?

by **Хелена Салвадор** Пет Авг 12, 2011 4:16 pm

Хелена едва не се разсмя при странните реакции и действия на мъжа, към който гледаше толкова дълго време. В началото бе готова да отрече, че това бе този, с който си говореше, но не и сега. Не очакваше да има трети човек, който да се крие зад всички и да я заблуждава да го смята за някой друг. Ако пък грешеше, то все пак Хелена нямаше да съжелява, защото поне щеше да разбере защо този непознат й бе толкова познат. Не смяташе, че това решение бе повлияно от нещо, защото алкохол й липсваше, след като така и не одобри шампанското, а нямаше какво друго да е...
Колко некултурно от твоя страна, Цезаре, да се криеш от мен.
Хелена дори поклати отчаяно глава, въпреки че никой не чу тези думи. Не след дълго една бегла усмивка се появи на лицето й и тя отново тръгна към непознатия познат с ясното съзнание, че това бе същия човек. Не мислеше да се опитва да познае човека с някакви думи. Дори беше готова да обиколи всеки един човек от присъстващите, но щеше да намери търсеното. Не бе толкова за танца, а от любопитство. Понякога то можеше да я подлуди. Нещо успееше ли да прикове вниманието й и в следващия момент си остане неясно и неразкрито, то това бе нужно, за да я подтикне към вечно любопитство, а с думи нямаше да разбере нужното в тази ситуация.
В такъв случай мисля да предложа на господина, който току-що се обърна, да те замести.
При новите си думи Лена се тросна, сякаш отново започваше да се съмнява, че само един човек чуваше думите й и разговаряше с нея. Тази мистерия толкова я изнервяше, че на няколко пъти тя се спира, борейки с мислите си, които я караха да се откаже и да потърси точните думи, за да разбере кой бе преродения Цезар. Все пак волята и любопитството й се оказаха по-силни и след две минути или поне Хелена предположи, че толкова време й бе отнело, тя стоеше пред Джулиън, който все още намираше нещо изключително интересно в другата част от залата. Съвсем невинно го потупа по рамото и изчака да се обърне, когато бе готова да каже нещо, но думите й просто се спряха.
- Извинете, но... - Хелена внепазно възспря думите си, точно в момента, когато най-сетне бе успяла да ги накара да излязат навън. В резултата на което едва не каза нещо, което не желаеше. "Извинете, но бихте ли танцували с мен, защото моят прероден Цезар се крие от мен?" - точно това бе напът да каже, но на време успя да спре мислите си да ги пренасочи в друга посока.
- Извинете, но вие ли сте Цезар? - продължи след кратко мълчание. Този бе също толкова нетипичен въпрос колкото и първия, но бе и по-смислен. Кой да знае, че тя търсеше преродения Цезар, а не някой свой приятел, който просто бе кръстен Цезар? Хелена реши да не мисли над множеството различни начини, по които можеше да се разбере въпроса й. Нямаше смисъл, защото тези мисли просто щяха да я докарат до лудост. Просто щеше да изчака отговора. Ако той просто си тръгнеше и в следващите минути от вечерта странеше от нея, то явно бе сбъркала човека и вероятно никога не би разбрала защо й бе толкова познат, но поне щеше да знае и че не той бе Цезар.

by **Джулиън Девънпорт** Съб Авг 13, 2011 11:02 am

Младият професор честно казано не очакваше тя наистина да го заговори и искрено се изненада, когато усети лекото потупване. Къде се наместваше сега идеята да я види още по-объркана? Да, сега беше, но не изцяло. Може би пък заслужаваше провалени планове, все пак се държеше повече от отвратително и напълно си заслужаваше тросването. За момент дори почувства лека ревност към себе си, че предпочитат материалната версия пред наглата Цезарова и идваща само в телепатична разфасовка.
Младият мъж извърна глава много внимателно, а топлината от нежната й ръка се намести приятно върху цялото му рамо измествайки временно тази, която идваше от поетите градуси алкохол. Автоматично това създаде химична реакция, или нещо подобно и приветлива усмивка разтегли чертите на лицето му, създавайки приятен микс с леката червенина, която в момента бе налазила много интимно бузите му.
- Цезар? Кой точно? Едва ли може да говорите за последният наследил титлата, защото това е било преди доста години... може би ви трябва някой Октавиан, Юлий или дори Нерон? - Джулиън вдигна вежда нагоре, придавайки лека сериозност на думите си, въпреки все още мъдрещата се на лицето му усмивка. Звучеше почти като стар преподавател по история, който е крайно осакатен от обширното си познание по предмета, на който се е обрекъл.
Добре познат факт.
В главата на Хелена Джулс се обади много наперено, сякаш тя сама си е виновна, че не е обявила кой точно Цезар търси, въпреки, че още от началото той не бе давал пояснения и като че ли нарочно бе поставил подобен зубарски капан.
- За съжаление, не мога да ви помогна. Да не би всъщност да търсите някакъв ваш познат? Може би аз прибързах със свързването на името с историческите му корени. - младият мъж сега се впусна да бъде уж извиняващ се, което автоматично трябваше да подскаже на Хелена, че всъщност си мисли, че става въпрос за някой екзотичен италианец, който е висок към два метра, мургавее и е със солидни мускули. Ако не пазеше скъпернически идеята, че всъщност говорят за негова милост щеше да изпита поредното малко количество ревност, с което да затвърди, че може би има нужда от професионално лечение, което да му помогне да се възстанови психически и да спре ежедневните притоци на алкохол в системата му.
А според него това дори не бе проблем; просто някакво невинно занимание. Дори сега не се чувстваше особено притеснен, че по леко разфокусираният му поглед ще го изловят, че не е изцяло "чист".

by **Хелена Салвадор** Сря Авг 17, 2011 10:16 am

Добре, може би идеята да остроумничи не бе от най-великите. Можеше просто да каже нещо, с което да познае дали това бе същия човек, с който водеха такъв лишен от смисъл разговор. Дали пък все още не бе твърде късно за подобен изход? Беше изключено да се предаде, така че този изход отпадаше. Дори отпадаше толкова реално, че Хелена го премести към графата с възможни изходи, за които бе твърде късно. Сега трябваше просто да се измъкне от неловката ситуация, в която сама се бе вкарала.
- Всъщост вие ми изглеждате като познат, въпреки че не ви помня. - обясни тя с леко замислен тон. Нямаше представа, че бе толкова трудно да си признаеш, че познаваш някого, а дори не помниш откъде точно. Дали не го бе сънувала? Или може би всичко това с бала беше сън. Сладък следобеден сън, в чийто капан бе попаднала след като се бе отдала на една кратка почивка преди бала. Сигурно всеки момент щеше да се събуди и да осъзнае, че закъснява, а когато отиде в същата тази зала, тя щеше да е пълна с други хора и някой нямаше да се промъква в главата й с истории за преродени Цезар и Клеопатра. За момент Хелена просто се спря. Дори спря дъха си, опитвайки се да се разбуди. Ако душата ти бе странстваща по време на сън, както твърдяха някои велики учени, то сигурно няколко минути без въздух бяха достатъчни, за да те извадят от тази блажена кома. Уви, това не помогна. Само след още една секунда без въздух, Хелена не издържа. Пое дълбоко въздух и погледна смаяно към Джулиън. Значи наистина не бе сън и тя се намираше на този бал, в който някой целеше сериозно да я обърка. Другият вариант бе, че спи толкова дълбоко и очевидно тялото й не проявяваше никакъв интерес към това, което се случваше в съня й, което реално бе тормоз единствено за психиката й.
- И все пак не търся някой познат. Търся преродения Цезар, който предложи танц на преродената Клеопатра, за която ме смята и постепенно аз също започнах да се приемам за нея. - продължи Хелена след като възвърна нормалния си дихателен ритъм. Да, звучеше като луда. Звучеше като жена, която бе изгубила целия си разсъдък и живееше в един измислен свят, в който виждаше себе си като преуспял човек, а причината за това сигурно бе неуспешна реализация в настоящия живот. Въпреки това си струваше да опита. Може би единствения начин да се разбуди бе да превърне този сън в кошмар, за който винаги да се сеща, щом чуе тези две исторически личности. Естествено всичко бе против нея и вместо да се събуди с викове, Хелена получи единствено един объркан поглед от страна на Джулс.
Добре, какво трябва да кажа, за да се открия. Не искам да полудявам. Не злорадствай така жестоко покрай моите неволи, Цезаре, защото ще обявява през всички, че в залата има един страхливец, който се смята за преродения Цезар и тогава всички ще приемат и теб за луд.
Хелена вече звучеше съвсем отчаяно, защото това не бе сън, а реалност. Самата реалност. Нейното настояще, което се срутваше пред погледа й, защото ако мълвата за търсенето на Цезар от нейно име се разнесеше из града, тя не само щеше да стане забележима, но и щеше да загуби доверието на хората. Две неща, които тя не желаеше.
- Извинете ме, но май съм се объркала. - смъмри накрая Лена и се отдалечи от познатия непознат. Вече нямаше желание да разбере точно откъде бяха познати, защото бе показала явния си пристъп на лудост или изключителна странност, а не искаше да я запомнят с това, след като поради липса на спомени за първата им среща, вероятно тази втората щеше да е приеме за такава.

by Sponsored content

Пон	Вто	Сря	Чет	Пет	Съб	Нед
1	2	3	4	5	6	7
8	9	10	11	12	13	14
15	16	17	18	19	20	21
22	23	24	25	26	27	28
29	30