Къщата на Амбър и Макс

къщата

хол

кухнята


стаята на Макс

банята му

банята на Амбър

стаята на Амбър

След като тръгнахме към някаква барака, която естествено не знаех, че съществува, той беше първи. Когато стигнах бараката и видях бележката, нещо ми каза да не се подчиня и да опитам да вляза. Вдигнах ръка, за да докосна бравата, но после се отказах. Подчиних се, като тръгнах обратно по пътя, спирайки се понякога, за да погледна назад.
Така се озовах вкъщи. Махнах фотоапарата от врата си и го оставих на едно чекмедже, където държах филми - пълни и празни, други принаглежности за фотоапарати. Извадих всичко от джобовете си на бюрото и след това го избутах в друго шкафче, за да хо забравя.
Отворих големия гардероб. Пред очите ми се явиха всички мои дрехи - изгладени и подредени предварително по цветове и сезони. Това правех, когато ми беше скучно - подреждах.
Влязох в кухнята. Започнах да прехотвям вечеря, най - вероятно само за себе си. И все пак порцията беше голяма и оставих половината в хладилника.
Седнах в хола да гледам телевизия.
Часовникът тиктакаше и аз нервно гледах към него. Защо се притесняваш? Та, той е по-силен от мен. Изсумтях и си налях кафе.
Вратата се трясна. Макс се върна късно.
- Не, не спя. - Извиках след него в отговор.
Станах да ида да го видя, но преди да се появи пред мен, аз попитах:
- Добре си, нали?

Свикнах да слушам за кръв, въпреки че ми беше малко странно да чувам тази дума. В началото потръпвах, но сега ми беше почти безразлична.
Той отиде в банята си и аз се приближих до коша, където беше оставил блузата си. Миришеше на кръв, а това на мен не ми допадаше. Усмихнах се незабележимо и отворих капака.
Сбръчках нос, и я взех. Отправих се към моята баня, нямаше да чакам да излезе от неговата си. Хвърлих я в пералнята и я пуснах. Имах опит вече с тези петънца.
Върнах се в хола и се настаних на дивана.
Макс дойде при мен. Легна на дивана.
Хвърлих му поглед с усмивка.
- Не знам - отговорих.
Станах, като оставих на него управлението на телевизора и преминах бързо, за да не преча той да гледа.
Отидох в кухнята. Сипах си нова чаша кафе - топло, със силна миризма. Никога не съм обичала кафе, но сега много ми харесваше. Взех студеното мляко и долях, за да се напълни чашата.
- Предлагам кафее - провикнах се, за да ме чуе. - Искаш ли?
Заслушах се, за да чуя някакъв отговор.

Донесох му кафето. Мислех, че ще му хареса. Толкова време се учех да уцелвам точните пропорции на мляко към кафе. Толкова се стараех да е перфектно, като да е едно единствено на света. Да бъде моята измислена формула за уникално кафе. Кой може да предположи - аз и кафе? Колко странно, но факт.
Отпи и изплю всичко на пода. Направо ми идваше да да стана и да го удоша, но се сетих, че това никога не може да стане. Определено, най - много да се разгневи. Погледнах го престорено лошо, не можех да бъда ядосана.
Вдишах и издишах. Той се върна и почисти. Така отново се настаних дълбоко в меката облегалка на дивана. Изтегнах се надоло и се усмихнах спокойно.
- Така е по-добре - казах тихичко.
Пречил ми? Засмях се с глас. Чу се кикотенето ми със закачлив глас.
- Защо да ми пречиш? - Обърнах се към него. - Не, откъде ти хрумна?
Изгледах го и заговорих шеговито:
- Ако ще си по - спокоен да кажа Пречиш, ще го направя. Но... няма да го кажа.
Кимнах, за да потвърдя.
Той седна на дивана.
- Ти кажи, какво ти се прави?
Изсумтях, защото ми трябваше още кафе. Още не го бях изпила, а вече мислех за следващото. Направо ме е обвзело. Пристрастила съм се. въздъхнах тихо. Оставих чашата на страна и се наместих.
- Реши ли?

Изкикотих се. Прозвуча сърдечният ми глас в резултат на смеха от шегата.
Да, премах като шега. Не бях заклет любител на кафето. Бях открила тази си страст едва преди година. Всъщност, тя не беше като любов от пръв поглед. Съвсем случайна попаднах на познат, който ме почерпи кафе с мляко и така станах любител. В последствие се бе превърнало в нещо като наркотик, към който нямах нищо против, който аз обичах, и нямах нищо против, да приемам по една чаша хубаво кафе на ден.
Наведох се да взема средно високата кафяна чаша. С усмивка отпих още няколко глътки кафе и от кафето остана една глътка - последната.
Погледнах към Макс и вдигнах едната си вежда със самодоволна усмивка, после същото с другата вежда. Физиономията ми изразяваше малко негудование към думите му и добавих:
- Не съм съгласна - троснах глава. - Не се съмнявай в способностите ми!
Смъмрих го и се засмях.
Изпих последната останала глътката енергийно кафе. После се усмихнах самодоволно. В очите ми се долавяше намек на малко надменно изражение.
- Добре, - казах, като се поизправих. В главата ми се беше породила една идея да разнообразим скучната нощ. - Значи, да се обзаложим колко мога да издържа да пия кафе.
Станах и се завъртях на пръсти. После продължих, като не му дадох повод да каже каквото и да е.
- Аз ще пия, докато не припада от... - млъкнах. Придадох на засмяното и без това логавото си лице, доколкото можех, един извънредно сериозен и строг вид. После с престорен глас продължих - от, така да кажем, свръх доза...
Погледнах го предизвикателно, като очаквах да откаже или да се съгласих. Не издържах. Бяха минали няколко секунди тишина и казах:
- Какво мислиш? Ако успея да изпия още наг 3 чаши, ще ми купиш някоя изискана порцеланова чаша, както са пиели дамите от миналите векове, за кафе. А, ако ти победиш, т.е. аз не успея да изпия 3 чаше кафе,... е каквото кажеш!
Бях застанала в поза Ф, чакайки той да вземе думата сега.

Нямах представа какво щеше да последва от този глупав облог, на който се бях хванала. знаех само две неща:
Първо, или наистина ще взема да се строполя в безсъзнание или щях да успея да погълна всичкото това кафе и нямаше да спя цяла седмица, в резултат на което най - вероятно никога повече нямаше да пия кафе, защото само при мисълта за случилото се щях да се прбуждам веднага.
Второ, е за това все още се колебаех, така че го изключих от нещата, които знам.
Спрях се да направя сметка какви бяха пропорциите на млякото и кафето. После сипах изчисленото в яашата. Първата убийствена чаша.
Седях с гръб към Макс, докато приготвях кафето.
- И да искаш, - казах спокойно, докато разбърквах съдържанието на чашата, и продължих - моята кръв няма да ти се ослади толкова колкото мислиш. Сигурно има горчив вкус и е зелена.
Засмях се и смехът ми бе прекъснат от облизването на кафяната люжичка. Оставих я на малка чинийка и се обърнах.
Погледнах часовника. Единадесет и половина.
Останах видимо доволна.
- Имам врене да пия - обявих. Отпих първата глътка и заговорих пак бавно - Все пак ще ти е доста скучно само да гледаш как пия. Твой ред е да измислиш какво да правим, докато не пресуша и 3-тата чаша кафе с мляко.

След като проведохме този кратичък разговор и той излизе от просторната кухня, изпих кафето на един дъх. Усетих как ми се зави свят за секунда. Затворих очи за момента. Ръката ми се озова на главата и с пръстите си зарових в косата си. Стиснах насъбралия се сноп коса в юмрука си. Изсумтях на себе си и се питах къде е сега родителският контрол, който да упражни контрол на глупавата ми, необмислена постъпка. Тряснах с длан челото си и се обърнах пак да си налея.
- На втората - отвърнах само.
Настаних се на един стол и искарах едно модно списание. Трябваше да убия скуката.
Знаех, че ще успея да изпия още най-малко една чаша кафе. Бях сигурна. Увереността ми се върна, след като се сетих за един момент, който беше доста напрегнат, в който бях изпила доста голямо количество кафе. Пък и не бях чула да е умирал някой от 3 чаши кафе. Може би просто защото не обичах такива новини и съответно ги отбягвах. Разбира се, това се стараех да правя и сега. Тъжните нивини трябваше да стряскат хората и ние да си взимаме уж поука, но аз просто не бях такъв човек. Про вида на такива новини от сорта на: Разплачете се, вижте колко е тъжно, не ми действаха, ако не се струваха на сърцето ми толкова тъжни, че тогава да благоволя да похарча няколко сълзи. И все пак след това си казвах - Та, какво можех да направя? Имаше ли смисъл да плача, след като не мога да го променя? Колкото и егоистично да изглежда, аз си бях такава.
Вдигнах глава към часовника, като проследих последните секунди на изминаващия ден. И така устните ми оформиха буквите на така добре позната фаза: Добро утро. Избудувахме си цялата вечер и посрещнахме новия ден.
Продължавах да пия спокойна, че тялото ми ще издържи дозата кофеин, която възнамерявах да приема. Нямаше да се откажа, докато не си постигна целта.
И така в продължение на 45 минути аз продължавах да пия и на по-големи глътки. Възнамеръвах скоро да си налея новата чаша кафе. Взех списанието и го върнах на мястото му.
- Пълня нова чаша - викнах от кухнята.

Макс размаха хиледарката пред мен. Усмихнах се като крадец пред плячка. Посегнах да я взема, но разбира се не успях. какво се очакваше.
Усмивката ми стана ощв по - голяма, но вдигнах рамене и се върнах в първоначалната си поза.
- Аз сервизи не искам - осведомих го. - Стига ми една чаша.
Свих рамене като невинно дете, което просеше за своя подарък. Нещо естествено за мен, преди да получа подаръка си слагах маската на добро момиченце, за да може човекът да остане с впечатление, че е съднал някоя моя детинска мечта.
- На тази чаша ще се насладя - проговорих със задоволство. - Ще я пия бавно.
След това се изкикотих тихо. Но после предадох на лицето си сериозност.
- И между другото - чу се сериозниат ми глас, в който се долови нотка на фалшив говор. - Не се промъквай зад мен, може да се стресна толкова, че да се наложи да ме водиш в някоя болница.
Е, може би тук послъгах малко, но какво пък?

Вече бях сигурна, че ще получа това, което искам, т.е. победих. Всяка малка победа за мен беше като малка капчица, която падаше в чаша, стараейки се да прелее някой ден.
Усмивката ми бе дразнещо победоносна. Най - вероятно хората се дразнеха от това. Но аз не обръщах никакво внимание от това и в погледа ми се долавяше победоносно игриво пламъче в очите.
Добре. Вдигнах чашата и изпих всичко останало от чашата. Погледнах, сякаш да се уверя, че съм изпила всичко и вътре няма нищо останало.
Станах. Тръгнах на пръсти към хола, където беше Макс. В главата ми се яви идеята да се появя зад него и да обърна чашата върху главата му в знак на празнота. Но после естествено се сетих, че това не може да стане по никой начин, и се отказах. Все пак идеята да обърна чашата си остана, за разлика от мястото.
Петите ми се допряха до земята. Ходилата ми стъпваха бавно и тихо към прага на стаята.
Скрих се от едната страна на арката на вратата и ръката ми с чашата се обърна. Свирнах с уста и знаех, че той беше забелязал това.
- Победих - изкикотих се.
Влязох и направих реверанс - дясната ми ръка направи полъкръгло движение отгоре- надолу, косата ми обсипа цялото ми лице и сякаш бях чудовище, а левият ми крак застана отзад леко свит. После се изправих и се настаних до него.

Усмихнах се и взех парите. Напъхах ги в задния джоб на дънките си. Завъртях се на пръсти и се чу смехът ми. После с усмивка погледнах към Макс.
Изгледах го подозрително. Изненадах се, че му се спи.
- Не го очаквах от теб - кикотенето ми изпълни стаята, в която се чуваше единствено звуците на пуснатия телевизор. - Какво пък, спи като ти се спи!
Станах и се върнах в кухнята. Трябваше да подредя безпорядъка, който бях оставила след себе си. Мразех да подреждам разхвърляните неща, когато не съм ги разхвърляля аз, което често ме караха да правя. Но млякото и кафето, а също и списанието, което бях захвърлила настрана.
Прибрах всичко. Измих, каквото трябваше да се измие и се спрях за миг. Беше ми странно. Хем се чувствах изморена и ми се щеше да се върна в стаята си, хем не исках да заспивам.
Изсумтях. Не се различи дали това беше изблик на досада, или беше умора. Все пак се върнах в хола. Постоях минутка облегната на касата на вратата със скръстени ръце. След малко се врътнах и се върнах в стаята си.
Измъкнах парите от джоба си и ги оставих настрана. Седнах на леглото, но след малко се отпуснах назад, за да легна. И сега? Станах и взех лаптопа си и се върнах обратно на мястото си. След като го пуснах се зарових из някакви сайтове и останах така още доста време.