Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» Вашите банери
Нед Яну 06, 2013 6:16 pm by Дейвид Гордън

» Изоставеният цех
Чет Дек 15, 2011 7:08 pm by Ник Даркъс

» Анита Блейк
Пон Дек 12, 2011 8:41 pm by Касиди Андрюс

» Промяна на лик
Нед Дек 11, 2011 7:52 pm by Freaky

» Спам Без Срам Vol. 2
Нед Ное 27, 2011 2:04 pm by Edvard Targaryen

» Алеята около гората
Вто Ное 22, 2011 5:24 pm by Edvard Targaryen

» ...другарче за РП
Пон Ное 14, 2011 1:12 pm by Freaky

» Кейти Фоус
Съб Ное 12, 2011 9:52 pm by Freaky

» Да броим до.... Vol.1.
Съб Ное 05, 2011 12:36 pm by Freaky

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 21, на Нед Юни 05, 2011 7:00 pm
Statistics
Имаме 149 регистрирани потребители
Най-новият потребител е Ема Хънт

Нашите потребители са написали 7309 мнения in 364 subjects
Октомври 2017
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
      1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031     

Calendar Calendar

Победители от конкурси
Победителите от конкурса за модератори са : Макс Фрей (Глобален Модератор),Хелена Салвадор (Виена) и Ана Блейк (Всичко останало) ! Честито !
Affiliates

Владимир Корф

Предишната тема Следващата тема Go down

Владимир Корф

Писане by Владимир Корф on Сря Авг 03, 2011 4:43 pm



*Име : Самаел(значение: принц на тъмнината; ангел на смъртта)/човешко: Владимир Корф

*Години : 24 външно, 1127 в действителност

*Раса : висш демон

*Външен вид : в историята

*Характер : Владимир притежава буен темперамент, който често го поставя в опасни ситуации, но й единственото нещо, което го измъква от такива. Никога не е било в природата му да се подчинява на някого и да бъде контролиран. Винаги е държал на собствената си преценка за това кое правилно и кое убийствено грешно. Това го прави напълно самостоятелен във всякакви условия и неподвластен на чуждото влияние и каприз - от който и да идват и каквато и да е целта на въпросното лице. Личният опит на Корф му е доказал правотата на този негов нрав и колко постоянен може да остане във времето. Ала най-важната част от същността му е тази, която го различава от нея - душата. По стечение на обстоятелствата тя бива запазена и съхранена, вечно напомняща му, че някога е бил от части човек и все още чувствата не са му чужди. Ала не е ли това, което прави един убиец още по-добър в "занаята" си?

Саундтрак: Audiomachine - Firestorm

*История :
- Огън.
Владимир се обърна към Корбин, който продължаваше да гледа в една и съща точка. Дори не примигваше, когато парещия вятър пресечеше пътя си с телата им. Времето претърпяваше аномалия. Въпреки че двамата се намираха в гората, под солидните сенки на вековни дървета, въздухът беше по-горещ, от колкото когато лятото е било в разгара си. Той бавно се просмукваше под кожите им и се усукваше около клетките им, погубвайки жизненоважните за тях водни запаси. Ала непоносимата жега не притежаваше източник. Нямаше слънце, което да изгаря повърхността - само отровен мрак и все пак градусите продължаваха да се повишават с всяка изминала минута. Владимир знаеше какво означава това странно извращение върху климата. Баща му идваше да унищожи и последната човешка частица от същността му. Последният път, когато го бе видял, приличаше на кълбо от пепел и пламъци, протягащ огнените си пръсти към него и изричащ древни проклятия. Със себе си носеше аромата на смъртта – тежък, болезнен и напомнящ за Ада. Сега бе същото. Владимир, като притежател на титлата не-напълно-човек, можеше осезаемо да го вдиша и да усети как безпрепятствено се полепва в дробовете му, режейки диханията му до нетърпимост.
- Огън – повтори за пореден път Корбин, който все така се бе втренчил през дърветата със своите празни очи. Корф се изправи и превключи на инфрачервено виждане, за да успее да различи някакви фигури в тъмнината. В далечината долавяше спокойно горящ пламък, който приличаше повече на запален от планинари огън, от колкото на някаква свръхестествена сила от чуждо измерение. И все пак приятелят му продължаваше да повтаря тази дума и да се клати напред-назад в притеснителен такт, който силно напомняше за нездрава психика. Ала Владимир познаваше Корбин и му бе известно, че в критични ситуации като тази винаги можеше да разчита на неговите видения, колкото и съмнителни да изглеждаха на фона на нестабилното му състояние. Затова сега бе убеден, че нещо много лошо ще се случи, не само защото другарят му го предвещаваше, а защото самият той усещаше наближаващото зло с всяка една фибра от тялото си. Беше като злокобното чувство, което те обзема, знаейки, че някой е зад гърба ти, че те наблюдават нежелани очи. Затова Корф се насочи напред, към онзи на вид безобиден пламък сред дърветата. Крачките му бяха бавни и премерени, а съществото му готово за всякакви изненади. Те можеха да дойдат от всякъде – от небето, изпод земята, измежду сенките и дори във формата на хищни животни. Тишината също бе съмнителна. Ни звук, било то от птичи полет или наблизо минаващо горско животно. Нищо. Очакването просто потъваше в тази мрежа от жега, мрак и скрито зло. Да, Владимир знаеше за присъствието му. Подобна подземна сила бе невъзможно да е скрита. Тя представляваше масивния фон на всички напрегнати обстоятелства свързани с посетители…от Ада. И сега бе тук, навсякъде около мъжа. Най-сетне той спря на петдесет метра от въпросния пламък и внимателно го огледа, търсейки някакви намеци за чужда намеса. Такива, неизненадващо, съществуваха. Малкият огън не гореше непосредствено върху земята, а левитираше на няколко сантиметра над нея. Сякаш запален и поддържан от нищото. А с всяка стъпка в негова посока, Корф виждаше как пламъците му се разместваха, преустройваха, за да се обърнат със зловещите си сини очи към него. Същия огнено син цвят като в собствените му ириси…като в тези на баща му.Докато се усети, спокойно горящите пламъци на огъня се издигнаха към черното небе, завъртяха се, а после се разстлаха сред околността превръщайки се в светлина, която продължаваше да расте ли расте, до момента, в който избухна.
Владимир не помнеше самата експлозия толкова, колкото изтръгнатите чудовищни борове, които се стрелкаха из въздуха, тласкани от невидима сила. Бяха поддали като пера под силата на леко издухване. Всичко наоколо се въртеше, гореше, а сетне се превръщаше на пепел – сатанински прах. Жегата бе достигнала своя краен предел, собствената му кожа бе с няколко нюанса по-зачервена. А наред с апокалиптичната буря се долавяха и шепоти на отдавна забравен език. Звучаха като дрезгави просъсквания и нанасяха непоносима болка на ушите на Корф. Сякаш със себе си носеха отровата на източника си. Владимир продължаваше да лежи почти напълно изнемогнал на земята, изхвърлен от неочакваното изригване на заслепяващата светлина. Просто мълчеше, докато над него се сипеха пепел, камъни и клони от дърветата-жертви. Само след малко зверската буря утихна от раз. За секунда. Все едно никога не се е случвала. Още беше горещо и тъмно като в рог, но огнената буря очевидно не присъстваше с всичката си адска мощ и смъртоносност. Мъжът бавно надигна главаи в детайли разгледа сегашната обстановка. Нечуваното явление без изчезнало, но бе оставило следите и нанесените щети след себе си. В гората, поне такава се наричаше преди, бяха останали само няколко единични дървета и самотни храсти. Голо като поле. Боровете бяха изтръгнати с корените си и един такъв бе здраво увит около тялото на Владимир. Той се опита да се измъкне от спиращия му дъха(в буквален смисъл) захват, но абсолютно безуспешно. Сякаш бе жив и продължаваше да го стиска с болезнена сила. И това не го изненадваше особено. Коренът бе просто оръжие на изобретателния причинител на отминалия ужас. Корф започваше наистина да се разгневява и от личен опит знаеше, че не е съвсем безопасно да го дразниш и притискаш в такъв високоемоционален момент. Той използва демонската си сила и разкъса увивното, освобождавайки се. След това светкавично се изправи и се провикна:
- Астарот! Излез ти адско копеле, покажи ми се! Астарот!
Изведнъж парещият въздух се раздвижи, няколко немощни храста се надигнаха и на около двадесет метра от Владимир се оформи фигура. Тя бе висока и, учудващо, много наподобяваше човешката. Всъщност, външно бе същински човек. Мъж със средно дълга наситено черно коса и очи, в които трепкаха сини пламъци. Приликата между него и Корф бе поразителна, макар в изражението на Астарот да се четяха нечовешки чувства, ако можеха да се нарекат такива. Те напомняха за неземни страдания и, ако се вслушаш, можеш да чуеш пронизващите писъци на изгубени души, молещи се за милост.
- Ах, сине мой, не си загубил сладкодумието на езика си – каза той с напевен и развеселен глас, протягайки ръце към Владимир, сякаш за сърдечна прегръдка между баща и син. Ала на Корф изобщо не му бе до задушевни изрази на несъществуваща загриженост и обич. Особено от не кой да е демон, а един от четирите принца на Ада – Луцифер, Белфегор, Левиатан и Астарот. Луцифер – падналия ангел; Белфегор – играещият си с човешката алчност и обещаващ материални блага в замяна на подло заплащане, Левиатан – морското чудовище и Астарот – играещият си с човешките чувства и обещаващ нечия любов в замяна на голямо жертвоприношение. Те бяха единствените висши демони, по-силни и властни от всички други и управляваха всичките девет кръга на Ада. И един от въпросните негови управители бе баща на Владимир, което не му се нравеше, макар и майка му да бе човешка жена.
- Син или марионетка? Едва ли първото е познато на демоничната ти и несъществуваща душа. За какво си дошъл? Предполагам, за да развиеш поредния пъклен план или да заличиш човечеството веднъж завинаги?
На свой ред Астарот се разсмя гръмко и отпусна ръцете си, осъзнавайки, че няма да получи прегръдка между баща и син. Краищата на устните му още бяха извити в искрена усмивка, когато заговори.
- Толкова неплодородни идеи, разочарован съм. Човечеството не е проблем, с едно щракване на пръстите ми и ще бъде забравено за вечни времена. Тук съм заради теб. Не можеш ли да ми повярваш, сине мой, или е нужно отново да доказвам неугасващата си загриженост?
Корф се намръщи и скръсти ръце пред гърдите си. Изглежда разговорът им ставаше все по-налудничав и безмислен.
- За съжаление не мога да усетя безграничната бащинска любов, която все повтаряш, че струи от тебе. Извинявам се, мой пропуск. И все пак, си намислил нещо. Никой висш демон не идва на Земята, само за да се полюбува на семейното огнище. Затрогващо.
Астарот продължаваше да го гледа развеселено, но в очите му ясно можеше да се забележи рязкото лумване на сините пламъци. Това говореше само за едно – цел. Всяко негово действие бе породено от определена цел.
- Помниш чичо си Луцифер, нали? Липсваш му и затова ми предложи една чудесна идея, която ще сплоти нашето любвеобилно семейство.
Владимир направи физиономия с насмешка и отвърна със същия леден тон.
- Разбира се, че го помня. Високоият, русичък къдравелко. Вярно ли е, че когато още бил в Рая бузите му са притежавали онзи чудесен, сладникав румен цвят? Малкото пони вятърът гони…
- Достатъчно! Дойдох за нещо важно и няма да си тръгна докато не бъде свършено – отсече баща му, а в гласа му се прокрадна зловеща нотка, която можеше да накара всеки да настръхне като зайче пред гладна лисица. Дори Корф се стресна. Щеше да е глупаво, ако не се страхуваше. Много глупаво.
- Съжалявам за нанесената обида, Ваше Пъклено Височество. Просто изтъквах очевиден факт за ангелската външност на чичо си. Жалко за нея, под земята се е превърнала в наистина голямо извращение. Но по темата… Какво те води тук?
Сега и двамата изглеждаха напълно сериозни, без капчица сарказъм и желание за безпочвени шегички. Погледите им се усукваха един около друг, сякаш борейки се за власт над ситуацията. След няколкоминутна тишина Астарот проговри първи:
- Сине мой, тази вечер ще станеш един от нас. Кажи ми, кой не иска да се превърне в Принц на Ада?
Тези думи искрено ужасиха Владимир и той потръпна, правейки крачка назад. Последното нещо, което искаше е да бъде чудовище като баща си. Непритежаващо душа, здрав разсъдък и човещина. А да живее в подземното царство бе още по-плашещ вариант.
- Аз. Върви си от там от където си дошъл и не се връщай никога повече при мен. Никога.
- За твое най-голямо съжаление, това не може да се осъществи, поне докато не приключа с теб. А това изисква твоето присъствие там долу.
Лицето на Корф се превърна в чиста маска ярост. Отвращението към баща му бе чисто и неподправено и въобще не се срамуваше да го показва толкова явно. За пореден път си пожела поне нещо в жалкия му живот да зависеше от него. А желанието доведе до резултат, макар и неудовлетворяващ.
- Само в извратените ти мечти, Астарот. Само там ще ме превърнеш в твое копие.
С тези думи той се обърна и направи единственото, което можеше да се нарече умно в този напрегнат момент. Побягна с всичките си свръхестествени обороти, на които бе способен.Разви невиждана скорост, но недостатъчна, защото бе дете на висш демон и човек, което го правеше обикновен демон. А никой такъв не бе способен да избяга от принц на Ада. И очаквано, Владимир не успя.

* * *
Чуваше се шепот. Носеше се из замръзналия въздух като рояк досадни оси, жилещи слуха ти с отровните си остриета. После разнасяха безгласния ти писък в пространството, там където ледът се превръщаше в четири фигури, извисяващи се над Владимир. Висок русокос красавец, кльощав мъж с остри черти, червеноок и този с черните коси и огнено сини очи. Всичките те гледаха към проснатият на земята младеж с нагли, преценяващи погледи и развеселени физиономии. А най-весел от всички бе чернокосият. Той направо ликуваше от щастие, докато съсредоточено повдигаше променения си син. А той в действителност бе такъв. Да, беше със същото високо, атлетично тяло, но в предишните му сини очи светеха странни синкави светлини, които доста наподобяваха бащините му. Косата му се струваше по-наситено абаносова, а кожата му здрава и твърда като стомана. По тялото, както и през едното му око и вежда имаше остатъчни белези, напомнящи битка, която бе безвъзвратно изтрита от спомените му. И въпреки че заобикалящата го среда представляваше снежна пустиня, не изпитваше никакъв студ. Сякаш бе изградил имунитет срещу всичко, което преди би му донесло болка и раздразнение.
- Добре дошъл у дома, синко!
Владимир вече знаеше къде се намира и защо „природата” бе толкова неблагоприятна. Това бе деветия кръг на Ада където студът беше постоянен. В останалите осем кръга положението беше по-различно, но този бе най-дълбокия, най-далечния от земната повърхност. Тук бяха личните покои на четирите принца, а вероятно и тронната зала, ако си служеха с такава.
- Самаел – обади се русокосият кимайки доволно. Отне на Корф цяла минута, за да осъзнае, че говори на него и това го стресна. Нова същност, ново име. В интерес на истината, първото беше по-плашещо.
- Казах ти, че не бива да запазваме душата му, Луцифер. Ала ти не ме послуша – намеси се червеноокият мъж и погледна към Владимир с неодобрение.
- Млъкни, Левиатан. Неща, които не разбираш, не те засягат.
Униженият мъж се оттегли в снежната вихрушка и изчезна от погледите на всички. На свой ред Луцифер продължи с тих, но властен тон:
- Не обръщай внимание на чичо си, Самаел. Сега си един от нас – петия принц на Ада - и на него този факт не му се нрави, но скоро ще му мине, след като сам види колко силен и величествен си станал.
Петият принц на Ада? Названието, което Корф никога не е желаел да притежава. Чинът, който го отвращаваше повече от всяко друго възможно наказание валидно, в който и да било свят или измерение. През целият си живот отлагаше Промяната, избягваше баща си и неговите братя, противеше се съвсем явно и разгорещено, но ето че моментът на духовно самоунищожение бе настъпил и нямаше изход, през който да се изпари. Рожденото му проклятие го бе настигнало и сега трябваше да съществува в бездушна и безмислена форма на демоничен господар. Ала нещо не бе наред, предвид неоспоримия факт. След като е загубил и последната човещина би трябвало да се радва на новия си начин на живот и да се смее на фона на гръмотевици, възхвалявайки собствената си злоба. Наместо това Владимир бе вбесен и приемаше всяко нещо така както би го направил и преди, когато беше „нормален” получовек.
- Какво, по дяволите, сте объркали в мен!? – попита Корф и сам се изненада от мощността и дълбочината на гласа си. Познаваше този тембър – караше всяко едно същество да потрепери. Явно бе присъщ за висшите демони.
- Нищо, племеннико…
- Остави Луцифер, нека аз му обясня – прекъсна го Астарот и се приближи до сина си, който на мига отстъпи назад правейки онази раздразнителна физиономия, когато баща му се опитваше да докаже съмнителната си привързаност.
- Сине мой, както сам виждаш, вече не си обикновен. Ти си петия Принц на Ада, а новото ти име е Самаел. Наречен на тъмнината и смъртта, наречен си да принадлежиш тук. Но решихме да запазим човешката ти душа…
- Проклет да си! Оскверняваш ме с…с това!? Едва ли има по-голямо престъпление от това да затвориш душа в подобно изчадие, подобие на теб!
Астарот се намръщи и чертите на лицето му се изопнаха в празна, стоманена маска. Той не направи нищо, но изглеждаше така сякаш прорязваше сина си с поглед, защото в очите му пламъците бяха по-буйни и разпалени от всякога.
- Прав си. Трябваше да унищожим душата ти, за да може поне да си държиш безполезния език зад зъбите – намеси се кльощавият мъж, чийто тон на гласа приличаше повече на змийско съскане, от колкото на нормален говор.
- Белфегор, вярвам, че планът ни ти е известен, така че не намирам причина за възражението ти – добави най-сетне временно умълчалия се Луцифер и се приближи към Владимир с неприятна, ехидна усмивка.
- Ти си висш демон с чувства. Знаеш ли какво означава това?
- Не. Какво съм, след като не съм това, което се предполага да бъда? – попита с чиста неприязън Корф.
- Машина за убиване.


* * *

Училищният звънец би и цял рояк пчелички се канализира в различни посоки, за да влезе в класните стаи. Учениците нервно се заблъскаха на входа на кабинета по Демонология и когато госпожа Дейгън проби път, успя да ги разпредели по чиновете и с неимоверни усилия да създаде съмнителна тишина в стаята. Всичката непослушна дечурлига впи погледи в нея със зейнали усти, приготвени да попият урока цялостно и качествено. По принцип часовете в училище не бяха нищо повече от целодневни мъчения и интелектуални изтезания, но когато ставаше въпрос за интересен предмет, едва ли имаше някой, който да негодува. Затова сега всеки един ученик нямаше търпение да слуша и дори да си води записки.
- Днес ще говорим за принцовете на Ада. Някой от вас запознат ли е имената им?
Изведнъж в стаята изригна вулкан от ръце плавно повдигайки се като една бурна, мексиканска вълна. Да, очевидно всички бяха запознати с това. Г-жата направи жест на едно разтреперело се от възторг момче, което намести очилата на топчестото си лице и заговори:
- Принцовете на Ада са пет, госпожо Дейгън. Луцифер – падналия ангел, Левиатан – морското чудовище, Белфегор – търгуващия с човешка алчност, Астарот – търгуващия с човешка любов и Самаел – войнът-ковчежник.
- А какво означа войн-ковчежник? Някой друг? Лиса, моля, обясни на класа.
Момичето преплете пръсти нервно, но не продума нищо. За днес не бе учила и сега се чувстваше публично унижена и засрамена. Да не обърнеш внимание на този предмет бе същински ужас в това училище.
- Добре тогава, аз ще го направя – допълни със завидно спокойствие възрастната госпожа Дейгън – В началото на демоничния си живот, Самаел е бил пращан на мисии, бил се е с други раси, прибирал е душите на погубените. Оживели след нападенията му никога не е имало. Все пак е бил Принц на Ада. В края на Средновековието се разбунтувал и отказал да се назовава като такъв повече. Той притежавал сила и нужния темперамент, бил е в правото си да се възпротиви на терора налаган от останалите владетели на подземното царство. Като такъв пълноправен, той напуска „дома” си и се отказва от тогавашния ранг. След това ревностно отрича името си Самаел, но е неизбежно. Сред цялата демонска йерархия бил известен под него и въпреки негодуванието си, остава трайно. След като официално той вече не е един от принцовете на Ада, въпреки че запазва силите си на висш демон, изчезва в пълна неизвестност. От тогава насетне няма никакви достоверни източници, които да затвърдят местоположението му.
Зяпналите в захлас деца си разменяха светнали погледи и безмълвни послания, защото обожаваха уроците завършващи с неразбулена загадка.

* * *
Тази нощ бушуваше чудовищна буря, съпроводена от мощни гръмотевици и пороен дъжд, който сякаш заплашваше да направи дупки с размерите на бейзболни топки в земята. Вятърът свистеше безмилостно, наелектризиран и готов да отвее нечие слаботелесно тяло от улицата. А такива сега по ред съображения липсваха, защото се бяха прибрали по домовете си. Умно. Нямаше нормален човек, който да желае да срещне пагубния си край, рискувайки с една на пръв поглед безобидна, среднощна разходка в готическа Прага. Ала въпреки това, всички кръчми бяха препълнени. В този град пияниците никога не спяха, дори и небето да се срине върху кухите им глави, те ще продължават да се радват на родната си бира и да пеят безмислени патриотични песни, възхвалявайки собствената си некадърност. Такива нехранимайковци с лопата да ги ринеш по това време на денонощието, сякаш независими от климатичните условия. Ала бяха ли независими от свръхестествените такива? Странникът покрил лицето си с черна качулка знаеше отговора. Той сега стоеше на прага на една от десетките малки сборища на пристрастените към алкохола, а дъждовната вода се стичаше по подгизналите му дрехи на фона на ярки светкавици и шумни гръмотевици. Да, всички в задушното помещение се бяха обърнали с опиянените си и объркани погледи към непознатия, който изглеждаше твърде зловещо дори и за квартална кръчма. Не бе прекалено едър, нито надвишаваше два метра, но от него се излъчваше непозната тъмна енергия, която караше пияндетата да настръхнат, а някои от тях дори изтрезняваха мигновено по обясними причини, всички свързани със страх. Чист страх. Мъжът бавно пристъпи в кръчмата и се настани на бара, така че да има добра „панорамна” гледка към всичко случващо се наоколо. Само след малко всички присъстващи продължиха със спиртните си занимания и разгорещени надвиквания, сякаш принудени от невидима сила да го направят. Междувременно странникът най-спокойно им обърна гръб и поръча на чист чешки най-качествената бира, която предлага „заведението”, макар и произхода й да бе съмнителен на подобно долнопробно място. Барманът побърза да му предостави питието и след това с писклив стон изприпка колкото се може по-далеч от него и от отблъскващата му сенчеста аура. Непознатият сякаш не обърна внимание на тази реакция и отпи от бирата без да създава подходящи условия за излишни разговори. Такива никога не са му били нужни. От отдавна бе свикнал на самотния и изолиран от всякаква компания живот. Това напълно удовлетворяваше разбиранията и странния му характер. След малко той свали качулката си, откривайки лицето си. Бе красиво лице. С мъжествени очертания и привлекателен вид. От страните му се спускаха наситено черни кичури, които силно изпъкваха на фона на бледата му кожа и искрящи, сини очи. Само тънкият белег минаващ през лявото му око и вежда разваляше цялостната картина. Ала някак допълваше мъжествеността му и говореше за това, което той премълчаваше. Докато странникът продължаваше да пие и да се взира в нищото, успя да долови провеждането на чужд дебат в близост до стола му. Само на три метра от него се бяха настанили трима не особено пияни мъже на средна възраст. Дискутираха тема, която бе неприсъща за кръчма като тази, но все пак се бяха вглъбили в разговора си без да отдават внимание на тази малка подробност. Обсъждаха на дълго и на широко владетелската схема в Ада и по-конкретно – неговите принцове. Непознатият изпръхтя недоволно, но все пак реши да се включи в разговора от чисто любопитство, а може би и от скука. Той се приближи до групичката и се настани на стола до тях. Те почти изненадано се обърнаха към него с леко повдигнати вежди.
- А ти си? Неприятности ли си търсиш, младежо? – попита един от тях с не много приятелски настроен тон. Странникът вдигна ръце отбранително и със спокоен и стабилен глас проговори:
- Съвсем не. Казвам се Владимир и си търся другари, с които да довърша вечерното си питие.
Мъжете го погледнаха съмнително и преценяващо, но накрая решиха просто да игнорират присъствието му и да продължат с прекъснатия си разговор, свързан с висши демони. Един от тях, който до преди малко гледаше разсеяно през прозореца, се обърна и впи поглед в този на чернокосия. Той на свой ред веднага го разпозна и почти се стъписа преди да изкриви ъгълчетата на устните си в усмивка.
- Корбин?
Нисичкият и пълничък човек просто се взираше в него без да продумва или да покаже някакъв вид емоция. След няколкоминутно мълчание и хармонична съсредоточеност, той най-сетне каза лаконично:
- Казвам се Казимир – отвърна той и обърна отново глава към прозореца, напълно отдалечен от сладкодумните приказки на приятелите си.
Владимир знаеше как се казва вече. Той самият бе изтрил спомените му и сменил името му. Е, не бе премахнал психическата му нестабилност от солидарност към същността на предишния си другар. А най-значимата промяна, която бе извършил е това, че го беше държал в полузаспало състояние един солиден период от време, докато не го освободи от този затвор преди няколко години. Беше длъжен да му се отплати за стреса по време на огнената буря през 908-ма година и да го запази здрав и читав поне докато сложните времена не утихнеха. И сега те бяха, така да се каже, утихнали, а Корбин си бе все същият болен човек с добро сърце и неприязън към говоренето.
- А вие момчета, за какво си приказвате? – обърна се Владимир към „събеседниците” си, които не спираха да дискутират невръзващата се с обстановката тема.
- За Пъкъла.
- Интересно. И от кога това се обсъжда тук?
- Теб пък какво те засяга? – наежи се един от мъжете и понечи да вдигне скандал, но другарят го възпря, защото беше до известна степен по-трезв и способен да общува.
- Извинявам се за Войтех. Понякога не умее да си мери приказките. Приятно ми е, Алеш.
Въпросният човек протегна костеливата си ръка към синеокия, но после рязко я отдръпна, сякаш отблъснат от невидимо електричество.
- Та, говорим си за Ада и принцовете му… - започна да заеква той втрещен в странника.
- Принцовете му? Мисля че разполагам с известна информация за тях.
- И вероятно ще я споделиш? – добави Алеш с все още нестабилен глас.
- Разбира се! За какво са другарите по пититие? – подхвърли Владимир с изкуствено развеселен тон и скоро и събеседниците му започнаха да се смеят, но някак несигурно. Сякаш очакваха да бъдат прекъснати от укорителна забележка и наказани за наглостта си. Сетне смехът им бавно заглъхна когато чернокосият проговори.
- Луцифер, Белфегор, Левиатан и Астарот. Луцифер е едно русо копеле с объркана полова ориентация, което се заблуждава, че неговата дума е най-тежка сред останалите. Съмнителното му величие от отдавна го е заслепило и превърнало в най-неприятната компания там долу. С него не може да се говори на друга тема, освен такава, която включва собствената му неотразимост и пъклени планове. Съвет: не се опитвайте да встъпвате в разговор с него. Едва ли ще изслуша мнението ви, по който и да било въпрос. По-скоро ще запретне някоя къдричка зад ухото си и ще продължи да говори за себе си и „светлото” си бъдеще, както и за „прекрасните” си творения. Понякога може да се падне от високо, дори и ако морското равнище на дома ти е под нула метра. Белфегор пък е най-хитрото и подло същество, което някога е съществувало между измеренията. Наклонноста към лъжата и измамата му е вродена. А остроъгълното му лице се напасва идеално с тези негови качества. Най-малкото, което може да направите е просто да избягвате да играете покер с него. Левиатан „червените очички” е една садистична помия водорасли. Неговият външен вид стряска най-много, но това е само докато не осъзнаеш колко некадърен е всъщност. Което не му пречи обаче да ти пръсне главата само с един „безобиден” поглед. А Астарот…Астарот е може би най-голямото извращение на Майката Природа, ако въобще е нейно дело. Омайва околните със сладкодумието и лъжливата си добронамереност, но всъщност представлява нищо повече от този, който ще вземе живота на някой ваш близък или роднина, който несъзнателно сте продали в замяна на любовта на красива жена, например.
След кратка си реч Владимир отпи едно значително количество от халбата си и се подсмихна, клатейки глава развеселено. А мъжете до него не знаеха дали да се смеят или просто да се взират с празни изражения загубили ума и дума. Избраха първото, защото им се струваше по-удачния вариант за пред потенциалната опасност стояща само на сантиметри от тях.Те се смяха, ли смяха чак докато гласовете им не пресекнаха в едно продължително дрезгаво ехо.
- Добра история, младежо! Знаеш как да забавляваш, определено. Но какъв пропуск…Къде отиде мнението ти за Самаел?
Мъжът се обърна към тях без да издава каквато и да било емоция или намек, че във вените му тече форма на живот. Вместо това сините пламъци в бездънните му очи лумнаха и обгърнаха зениците му в своята отровна светлина. Сега в тези две порти към предполагаемия Ад се четеше само чиста неприязън и други неопределени неща, които накараха Войтех и Алеш да подскочат и чак да подмокрят бельото си. Те не очакваха, че някой може да притежава толкова плашещи, но в същото време красиви очи. Опасна красота. Със сигурност имаше способността да убива, защото двамата нехранимайковци се заблъскаха към изхода викайки молитви на чешки. Изведнъж кръчмата отново притихна, сякаш всички се бяха вслушали към посланията им към Бога – отчаяни и молещи за помощ. Останалите пияндета започнаха да се молят на свой ред по необясними причини. Някои дори падаха на колене с ръце протегнати към небето. Само за няколко секунди целият този цирк се изнесе навън, където продължаваше да запълва пражките улици.
Владимир се разсмя и се приближи до единствения останал – Корбин. Той не обръщаше внимание на чуждото безпокойство и врява и не спираше да се взира през прозореца.
- Какво става, друже? – попита го чернокосият и сложи ръка на рамото му. В гласа му се прокрадваха нотки на умора и страдание. От онази светла нощ не се чувстваше на себе си. От както изби толкова народ – демони, вампири, магьосници и т.н. – продължаваше да проклина същността си, съдбата си, жалкия си и лишен от всякакъв смисъл живот. Машина за убиване. Висш демон с душа – дали съществуваше по-голямо извращение и зла участ? На Корф не му се вярваше.
- Нищо. Само слушам – отвърна тихо дундестият и не отвърна очи от точката, в която се бе съсредоточил.
- Какво чуваш, Корб..Казимир?
- Шепот. Предупреждения. Задаваща се буря.
- Само това?
- Няма да се спрат пред нищо. Ще го намерят, колкото и да се крие, където и да отиде. Вече знаят. Всички знаят, че е тук. Нехората говорят за него, за него…
Изведнъж Корбин спря толкова рязко, така сякаш бе прекъснала стара грамофонна плоча. После отвърна поглед и погледна към Владимир с недоумение. Изражението му както винаги си бе празно и объркано. Същият болен човек като преди. Живееше сам в някакъв въображаем лабиринт пълен с неясноти и подвеждащи тунели. Някои го съжаляваха, но той не заслужаваше подобно отношение, защото бе най-свестния приятел, който Корф някога бе имал. А той не бе имал други.
- Къде е Самаел? – продума пълничкият, но сякаш през заоблената му уста говореше някой друг, нечий чужд глас. По-плътен и силен.
- Мисля че заминава за Виена още на сутринта – каза Владимир и се престори с ръка, че отдава почест на главнокомандващ, слагайки пръсти на слепоочието си, а след това с рязко движение ги отмести от там. С този свой подигравателен жест той напусна кръчмата. Когато се озова отвън вдиша дълбоко въздух и се обгърна в тъмнина. После се издигна, сякаш левитирайки и мрачният му силует изчезна в непрогледния мрак на нощта.

*Името на човека който използвам за лик : Даниил Страхов




Последната промяна е направена от Владимир Корф на Пон Авг 08, 2011 8:57 pm; мнението е било променяно общо 1 път
avatar
Владимир Корф

Posts : 49
Join date : 03.08.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Владимир Корф

Писане by Freaky on Сря Авг 03, 2011 6:25 pm

Сложи си лик на човек, не на аниме и си одобрен!

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .



avatar
Freaky
One and only

Posts : 412
Join date : 25.05.2011
Age : 22

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Владимир Корф

Писане by Владимир Корф on Сря Авг 03, 2011 6:48 pm

За съжаление не мога да открия такъв, който да отговаря правилно на описанието на героя ми. Точно заради това не използвах истински човек, а дигитално обработена картина и се надявах, че няма да създаде проблем, защото този вид по принцип не се отнася към аниметата и наподобява много повече човек.
Извинявам се за флууда, но това е единственият начин да представя героя си достоверно. В противен случай част от смисъла ще се загуби. Просто моля да ми влезнете в положението, макар и да е малко странно.
avatar
Владимир Корф

Posts : 49
Join date : 03.08.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Владимир Корф

Писане by Freaky on Сря Авг 03, 2011 6:53 pm

Симпатичен си ми! Одобрен!

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .



avatar
Freaky
One and only

Posts : 412
Join date : 25.05.2011
Age : 22

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Владимир Корф

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите