Re: Night Club Fire and Ice

by **Анна дел Ла Вал** Съб Авг 13, 2011 1:35 pm

Въпросът на господина към Анна й дойде като гръм от ясно небе и тя автоматично замръзна на място, затаила дъх без в действителност да разбира ситуацията. Да, от преди малко се беше решила да сподели всичко; да си излее личните притеснения и спомени, които я разяждаха, но сега й се струваше непосилна задача, а дори и немислима. Трябваше да разкрие не само обърканото си минало, но и това, че не принадлежи изцяло към видовата група на хората. Игор виждаше това по различен начин, оприличавайки нея и себе си на хора със специална дарба, но Анна бе стигнала до извода, че двете неща са от съвсем различен произход, въпреки че външният й вид не беше потресаващ. Просто не се чувстваше на място сред нормалните , нейните хобита не съответстваха с техните, не намираше достатъчно прилики и това винаги я бе карало да се изолира и сама да ограничи достъпа си към света и жителите му.
Момичето се обърна към мъжа, който й беше доста симпатичен заради благия си нрав и отношение към нея, и понечи да отговори на сложния въпрос, но неочаквано си остана безмълвна както до преди малко. Анна не виждаше начин как да даде толкова странно обяснение, което можеше да накара любезния човек да се отврати. И как би постъпил един средностатистически гражданин, когато му бъде съобщено, че пред него стои сто и шестдесет годишно момиче, което по-голямата част от живота си е прекарало в замразяваща форма на сън? Да, девойката определено се чувстваше крайно неудобно и пълната дезориентацията се върна толкова изненадващо, както и се бе появила преди дни. Мозъкът й потъна в плътна мъгла и тя просто виждаше силуети, но не успяваше да различава лица, а гласовете и музиката представляваха далечно ехо на рояк пчели. Анна толкова усърдно се опитваше да си спомни подробности; да преустанови обилния хаос в главата си, ала това й струваше убийствено главоболие и загуба на значително количество жизненоважна енергия. И сега, след поредния опит, се чувстваше като парцал; полумъртва развалина, загубила всякаква представа за местоположението и времето. Остатъчният резултат от уморителния напън не позволяваше на момичето в действителност да регистрира присъствието на събеседника си. Просто го гледаше като през чужди очи, а самата тя беше заключена зад желирана стена от диви мисли и тихи писъци. Отне й доста време да разруши въпросната граница между съзнанието и пустотата и да се върне в реалността. Болезнено начинание при това, което й причини няколко рисковани залитания.
- Аз...
Собственият й глас й се стори дори по-тънък от колкото се предполага да бъде и Анна се прокашля, с цел да възобнови способността на гласните й струни да си вършат работата както трябва. Въпреки че бе сигурна, че това нямаше да помогне на кожата й, която бе придобила призрачно блед цвят, който девойката никога не бе притежавала.
- Вижте сър...Положението е особено странно, не знам дали бихте ме разбрали правилно, след като аз самата не мога. Възможно ли е...Можете ли да ми обещаете, че няма да потърсите помощта на някоя психиатрична клиника или на социални грижи?
Анна премигна за пореден път, за да разсее размитото изображение пред себе си и да го докара до нормално живо същество. Ала думата 'усилия' вече не беше налична в речника й, колкото и да се опитваше да си спомни болезненото й значение. В какви неприятни обстоятелства бе попаднала пак!?
- Моля ви, сър - добави Анна, а в гласа й съвсем осезаемо се долавяше отчаянието и огромно количество нечовешки стрес и напрежение. Тя нямаше представа какво да прави, ако той не повярваше на историята й и противно на надеждите й - повика спешните служби. Бягството от хората в бяло бе непосилна задача за нея в това нестабилно състояние. Само щеше да покаже нагледно опасенията им, че е избягала от лудница и притеснява жителите на града с бръщолевиците си.
Анна направи крачка назад в случай, че господинът стигне до подобен извод. Тя определено не желаеше да изпада в толкова безнадеждна ситуация, но й се искаше да вярва, че той би разбрал положението й, което ставаше все по-объркано и главозамайващо. Момичето вече нямаше никаква представа как да се справи с всичкия този хаос и дезориентация. Трябваше да намери Игор, да потърси обяснение и помощ и просто да бъде подкрепена и прегърната. Толкова й се искаше всичко отново да бъде наред...

by **Джулиън Девънпорт** Пет Авг 26, 2011 3:05 pm

Интересно. Точно когато вече бе обмисли доста възможности и една от тях бе, че младата непозната с перфектни обноски е наистина с проблеми в психиката разговорът наистина се бе завъртял около това. Хм, да не би това да бе случай на отрицание на реалната причина? Тъй като днес бе ноща в която му бе позволено да бъде в депресия и да оплаква неща станали преди почти шест години, можеше спокойно да даде пример за подобно отказване от нещо, което всъщност си е чистата истина. Бе твърдял много усърдно, че не може да понася проклетият Джоунс а някак си накрая бе свършил с повече чувства, от колкото бе трябвало. Нали го бяха оставили като безполезна и счупена играчка? И до ден днешен си носеше белезите от това, куцането му бе достатъчно очевидно и въпреки, че се движеше с нормална скорост и всичко бе наред... ако се загледаш лесно можеш да хванеш "дефекта" с голо око. С течението на годините бе омекнало като травма, но все още не можеше да тича или да провежда някой от онези спортове в които се изискват адски много активни импулси и преследване на разни цели/правила. Дори и да язди не можеше а това вече бе сериозно провинение и лишение от хоби, които още от малък бе имал. В семейното му имение притежаваха конюшня и много расови животни; когато родителите му бяха починали се бе наложило да ги разпродаде, защото сам нямаше как да се възползва. Всеки път, щом се озовеше на седло издържаше само някакви минути, после идваше агонизиращата болка в крака, която както лекарите бяха обяснили бе следствие от неправилно зарастване на мускулите и нервите, което бе и причината да куца леко. В крайна сметка всичко бе... по вина на онова същество и разбира се, на Джулиън, който се надяваше искрено с годините да се е отучил от навика си да се привързва към разни неща, които дори не е опознал. Да, той се надяваше. Загрижеността, която в момента проявяваше към девойчето, чието име все още не бе научил, обаче показваше нещо съвсем друго и това малко го изнервяше.
Младият професор се отдаде на една въздишка и до там. Той осъзна, че е прекарал прекалено дълго време в собствените си размисли и се е получила една неприятна тишина насред разговора им с момичето. Интересно, как бе успял да постигне неприятен ефект точно когато тя бе в нужда от успокоение и опора? Понякога му се струваше, че никак не го бива за възпитател и дори не трябва да си прави труда да основава дом за деца, които не са изцяло в човешките граници на видова принадлежност.
- Трудно е да дам това обещание, което изискваш от мен. - нова въздишка и леко уморена усмивка. - И то не защото не искам и не те смятам за достойна за закрила, а защото се притеснявам да не би да направя грешен избор и ти всъщност да имаш нужда от помощ. Може ли да перефразираме? Ще обещая да не правя нищо по въпроса дори и да се докажеш достойна за тези две институции, които спомена докато не намерим твоят човек и не отговориш на въпроса кога си родена. Как ти звучи това? - на него не му звучеше добре. Беше подло и все едно че просто я използваше за някакви лично негови си неща, които нямаха никакво значение за нея. Беше гадно. И все пак не искаше да прибърза, макар и вече да бе убеден, че дори и да се наложеше да я остави в ръцете на лекари или социални работници... не би я предал. Подобни неща го бяха довели до проклетото му куцане, за бога. Може би бе някаква лоша карма, която го бе дарила с наистина топло и жертвоготовно сърце. Сигурно ако сега се изправеше лице в лице с Джоунс щеше да му прости просто така и всичко да е щастливо.
Слава богу, това бе тема сигурно на някой паралелен свят в който нещата бяха поели по друга времева линия. Не го засягаше.
- Какво ще кажеш? Звучи ли ти добре? Винаги можеш да ме изпратиш на собствената ми екзекуция ако отговорът е отрицателен, нали знаеш? - ведрото му настроение от преди малко бе помръкнало съвсем и сега лека бръчка озаряваше челото му. Анна не бе виновна, наистина. От нейна гледна точко може би щеше да излезе така, но в случая вина имаха само демоните на миналото, които днес нямаше да оставят Джулс на мира. Собственият му характер бе просто малка част от тях. Младият професор махна с ръка и й даде знак, че трябва да свърнат в страни. Някак си бяха преминали през цялата дължина на заведението и сега го очакваха стълби водещи до приземен етаж.

by **Анна дел Ла Вал** Пет Авг 26, 2011 4:23 pm

Анна за пореден път замръзна в състояние на пълна неподвижност. Този път не беше обаче, за да се опита да си насочи бледата концентрация към още по-бледото и неясно далечно минало, а за да поразсъждава над предложението на господина. За нейно щастие, главният мозък на Анна реши, че то е породено от чиста логика и пълна липса на враждебност. Въпреки че имаше риск второто да бъде оспорвано в стечения не обстоятелствата. Огромен риск при това, като се имаше предвид, че датата, която трябваше да се упомене не беше част от този век, нито пък от миналия. И там някъде по средата между светлото минало и объркано настояще се разполагаше най-модерно едно голямо бяло петно. И то все още упорстваше и отказваше да приеме какъвто и да било друг цвят или прозрачна разновидност, за да може да се надникне през плътното му и почти физическо(о да, то доста често причиняваше главоболия на госпожицата)тяло. Тази дразнеща неизвестност се предполагаше да е странна форма на наистина дълъг сън. На Анна й се струваше твърде кратък, за да е траел повече от столетие, така че вече бе почти напълно убедена, че по-голямата част или е умишлено изтрита, или не е представлявала безобиден унес. Голямата Тайна се криеше на някое подсъзнателно ниво в главата на момичето, но то си оставаше заключено, въпреки че му бе обявила двадесет и четири часова война. Всичко бе направила по силите си - от обикновен елексир на истината, през сълзотворен газ, та чак до динамит. Само ядрена бомба(въпреки че тя си нямаше и понятие какво представлява този вид оръжие) не бе включила в списъка.
Но настрана от въображаемите й битки със собственото си "аз", Анна не смяташе в действителност, че услужливият непознат би бил враждебно настроен срещу нея. Просто не си го представяше. Той досега се бе държал особено мило с нея и не бе показал какъвто и да е знак на недобронамереност. Така че опасенията на девойката бяха неоправдани. Поне засега. Винаги имаше някаква съмнителна частица от нея, която стоеше на тръни в случай, че единствения изход е в така нареченото психиатрично отделение, което напоследък бе крайния извод на всеки един случаен събеседник.
- Какво говорите, сър!? Никога не бих ви изпратила на екзекуция!
Лекомислеността, с която господинът бе изговорил тези думи крайно уплаши девойката, която за миг си помисли, че в двадесет и първи век наистина наказват по подобен брутален начин и то без очевидно провинение. Ала миг по-късно Анна осъзна, че това е най-безобидна шега, част от саркастичния репертоар на всеки един съвременен човек. И разбира се, последва неудобния срам(сякаш можеше да бъде по-различен), който вече доста често ясно се изписваше върху лицето й. А и нямаше как, все й се случваха нелепи ситуации.
-Ами...да, няма да го сторя - опита се да замаже положението Анна и се усмихна нерешително. Изобщо не й се получаваше работата с нормалното държание и начин на общуване. Винаги се стигаше до стряскащ гаф, чието място бе ни в клин, ни в ръкав. Ако беше сама, девойката с "удоволствие" би си ударила един ободрителен шамар, за да запомни грешката си. Но не беше сама и в случая неадекватната й реакция само усложни положението. Не че се беше зашлевила(само въображаемо, а нематериалното й лице все още я наболяваше), но ситуацията бе сериозна и късно осъзната. Обърканата Анна сама си беше изпросила пропуск за бяла стая с голи стени. Ако продължаваше така скоро щеше да лежи на тясно легло съвсем самичка и изоставена.
- Съгласна съм с предложението ви. Ще намерим този когото търся и...и ще ви споделя рождената си дата. Но ако решите можете да ме предадете на някоя институция. Може в действителност там да ми е мястото.
"Лудият не знае, че е луд" - повтаряше си девойката мислено. В такъв случай тя не приспадаше към тази група болни, защото и сама се съмняваше в състоянието си, но се съмняваше дори и в съмненията си, ако изобщо можеше да се разбере. Очевидно не го правеше, така че просто последва господина по стълбите надолу без да говори в излишък или да задава никому потребни въпроси.
Сега в главата й изникна и до преди малко пренебрегвания проблем: рождената й дата. И как така да я каже? Просто от раз? Без да се поколебае или да се затича към изхода? Такива неща се въртяха в съзнанието на младата госпожица, в което както винаги не цареше порядък. Девойката на няколко пъти се помъчи да произнесе "забранената" цифрова комбинация, но не й стигаше кураж. Твърде си противоречеше, за да предприеме нещо толкова сериозно. Затова запази тишина и реши, че по-късно би могла да разкрие загадката. Загадка? По-скоро уродлива истина, от която Анна я бе срам и то много. Дали беше безхарактерна, не достатъчно смела и достойна, за да й бъде обърнато внимание? Според нея не му беше сега времето да се измъчва и с тези въпросителни. Затова просто изравни крачката си с тази на господина и реши да отклони темата временно.
- Простете ми сър, пропуснах да се представя. Името ми е Анна дел Ла Вал - каза момичето с една идея по-бодър тон и колебливо подаде ръка за ръкостискане. Беше видяла това движение наскоро, докато двама души се поздравяваха на улицата. Може би така бе редно, въпреки че дамите не правеха подобен жест...преди време. Сега беше различно, а и девойката най-сетне трябваше да се научи да се приспособява към заобикалящата я среда. Но отново й бе убягнала една малка подробност - фамилията рядко се споменаваше. Но, естествено, момичето нямаше как да знае това, нито пък, че необикновеното й второ име(резултат от някаква френско-испанска намеса в английската й национална принадлежност)би породило известно учудване. Необятни бяха тайните на съвремието и почти всички до една все още си бяха такива за госпожицата.

by **Касандра Стоун** Пет Окт 07, 2011 6:26 pm

Бе малко преди смрачаване и Каси реши да излезе из нощния град и да го разгледа а и да се разкърши малко из някой нощен клуб.Тя се приготви набързо и излезе от дома си и тръгна по улиците на града.Докато вървеше по улиците хората около нея бяха щастливи и се смееха или говореха.Тя се усмихна леко и продължи напред докато не стигна пред един клуб от който се чуваше хубава музика.Каси се обърна и без много да му мисли влезе вътре.когато се озова в клуба тя бе доста очарована от музиката и самото място като цяло.Тя продължи напред и се настани на едно свободно място на бара.След няколко минути бармана и си поръча червено вино.След това се обърна да погледа как хората се забавляват и танцуват под ритъма на музиката.По едно време някой седна до нея на стола.

by Sponsored content

Пон	Вто	Сря	Чет	Пет	Съб	Нед
		1	2	3	4	5
6	7	8	9	10	11	12
13	14	15	16	17	18	19
20	21	22	23	24	25	26
27	28	29	30	31