Полицейско управление

Сериозно? Наистина? Господи...
Да, сега си имах основание щом се озова пред Макс да въртя очи на жалките му опити да ме убеди че е безопасно без да си изям боя.
Вътрешно бях някак щастлива, понеже се бях оказала права. Напоследък прикритието го нямаше никакво, а дилърите които знаеха как става без да се появят напомпани ченгета, бяха на изчезване.
И сега какво... Всичко се отразяваше върху мен. Щяха да ме задържат, недай си Боже да намерят причина да ме бавят още, аз така или иначе оставах без нужното количество стока и за капак щом Макс разбереше щеше да ме направи на пихтия.
Звукът, оповестил че вратите на колата са заключени ме изкара от нерви... По дяволите.
- Нямате право да ме задържате... Нищо не съм направила, дявол го взел! Закопчахте проклетата нарко гад, мен пре-спокойно може да ме освободите! - извиках към ченгето което ме бе хванало.
На показ бе излязъл онзи остър глас, който се появяваше когато в гърлото ми заседнеше непреодолима буца, а в главата ми изникваха само псувни и оригинални обиди по адрес на униформените.
От предната седалка се разнесе невесел смях, който ме накара да се зачудя. Той звучеше някак със съжаление, което ме ядоса до известна степен.
Често се случваше погледите, мислите около мен да изразяват точно това. Съжаление. Сякаш съм безпомощна нещастница, която не е могла да се пребори със съдбата. Може би бе вярно за някои но аз не мислех че спадам към тази бройка. А може би спадах, но не исках да го призная...
Изпувтях, опитвайки се да извия ръцете си по начин, който да не ми причинява болка. Е, май не се получаваше особено добре...
Изведнъж колата закова на място. Вдигнах поглед и с вътрешна тъга осъзнах че се намираме пред полицейското управление.
Вратите се отключиха, ала миг преди да се усетя униформеният вече бе отворил тази от моята страна, гледайки ме стого.
Скръцнах със зъби и се размърдах на място. Знаех си че не трябва да се доверявам на Браян! Но нали имах ужасното качество да правя обратното на това което ми подсказва разума се бях озовала в полицията. Направо перфектно!
Светлокосият мъж се намръщи, хващайки ме малко над лакътя като ме издърпа навън от колата.
Не успях да спра изохкването, макар искрено да се постарах. Той ме държеше точно за едно от местата, които бяха придобили естествена мораво-червена боя, допълнени от лилави кръговидни форми.
Макс искаше да е сигурен че помня думата. Знаех че се бе убедил в това доста отдавна но това не пречеше той профилактично да тества качеставата ми като боксова круша. А мен кой ме питаше? Точно така... Никой.
- Ъхх.. пусни ме копеле! - извиках щом хватката му се затегна.

Как мразех тези решетки.. Ъхх. Да.. така беше.
Но решетките бяха никакъв проблем в сравнение с това което означаваха и факта че нямаше как се оттърва току-така. В това вече бях сигурна.
По дяволите откъде го бях прихванала този отвратителен късмет? Проклетата чанта можеше да ми докара само неприятности. Вече щеше да ми е за урок. Всичко що би ми навредило пред ченгетата щях да държа в дрехите си...
И да... можех да се ядосвам само на себе си което допринасяше допълнително за нажежената обстановка.
Стиснах устни в противоречива гримаса, а погледът ми попадна на полицая, който ме гледаше от другата страна на килията.
- Знаеш, че положението ти не е никак розово, нали? - каза, а очите му изразяваха сериозността, която принципно бе нужна на един тийнейджър за да разбере колко е загазил.
Погледът ми придоби леко печален оттенък докато сядах на мръсната кушетка. Внимателно свалих обувките си с ток, висок поне 17 сантиметра, и ги захвърлих към ъгъла на килията.
Краката ми най-вероятно вече бяха посинели, не се нуждаеха от още.
Поех лице в шепи, издишвайки шумно.
- Как бих могла да не знам - отвърнах, макар да не прозвуча хапливо както се надявах.
Сега за капак ми трябваха само няколко по-възрастни индивида, които да ми натякват как съм провалила живота си и бля-бля. Този пред мен най-вероятно бе такъв.
- И.. чуй - продължих след кратка пауза - Не ми се слушат проповеди... Спести си ги за някой, който ще ги вземе предвид.
Вдигнах очи, взирайки се напред. Сякаш всичко ставаше все по-зле с всяка изминала секунда. И не можех да го спра.
- Какво сега.. Ще дойдат няколко от онези горили и ще ме помъкнат към съда ли? - прошепнах остро, надявайки се така да съм заглушила треперенето в гласа си...
Полицаят поклати глава, сякаш и на самият него му бе тягостно.
- Вие не разбирате.. Аз имам нужда от тях - кимнах към няколко пликчета на бюрото - Трябват ми, просто ми трябват... - гласът ми заглъхна противно на желанието ми, понеже може би единственото говоренето ме държеше вън от нервна криза.
Не исках да се замислям какво ме очакваше като се измъкнех.. поправка, ако се измъкнех. Лошото бе че и в двата случая аз щях да търпя чудовищните последтствия. Не че не бях опитала почти всичко що касае насилие на този свят, но някак нямах желание да затъвам още...

Потока от въпроси предизвика тихият ми смях. Именно защото смятах да отговоря.. Нямах друг избор. А и ако си мълчах и държах детински само рискувах да си навлека още проблеми.
Сериозно, мислех да се придържам към основната версия, която ме оневиняваше донякъде. Противно на принципите си щях да се опитам, колкото и жалка да изглеждах да се измъкна тихо и нелабелязано от големите шефото с недомлъвки и пелтечене. Все щеше да се получи.. по един или друг начин.
Издишах шумно и заговорих, без да поглеждам униформеният.
- Казвам се Риша. Тази година навърших 17 - подсмихнах се леко, знаейки какъв шок предизвиква тази цифра по лицата на околните. - Родителите ми ме изхвърлиха от вкъщи преди около две години така че едва ли ше искат да ми помогнат точно сега - засмях се ехидно с едва личаща тъга в гласа.
Заех се да разтривам натъртените места докато говорех, все така забила поглед някъде в пространството.
- Имах един приятел, който ми е като брат, но един Бог знае къде е сега. - заърших и най-сетне се заставих да погледна мъжа пред мен.
Надявах се полицаите да не се закопаят в досието ми, понеже тогава съвсем щях да загубя шанс за бърза и лесна процедура. Съвсем умишлено реших да премълча професията си, понеже най-вероятно щяха да го прибавят като фактор към кирливите ризи.
- Мога ли да ви помоля нещо? - прошепнах неочаквано дори за себе си.
- Зависи... Но слушам.
- Аз... Не знам дали имам право да го искам, но бих предпочела да не се разчува много че сте ме задържали. Тоест.. възможно е да пострадам, поради този факт, така че.. - не довърших, потънала в мисли.

На лицето ми се лепна онази горчива гримаса, която винаги се опитвах да ския щом и е гадно и.. всъщност ника не успявах.
Поех си дълбоко въздух, спускайки ръцете около тялото си подобно на крайници на кукла.
- Хм.. Откъде да започна.. - казах по-скоро на себе си от колкото на мъжа. Той бе задал цяла лавина от въпроси, което впрочем ме объркваше допълнително.
Разтрих слепоочието си с две ръце, надявайки се това което ще изрека да е свързано и да има поне грам смисъл. Факт бе че дълбоко се съмнявах, незначителен, но безспорен...
- Хм.. живея под наем - заставих се ако не стане прекалено наложително да не издавам своята малка тайна относно работата си - Ъм един човек, с който не сме в цветущи отношения е виновен за това - посочих моравите кръпки, красящи тялото ми - Колкото до доктора.. Не, била съм и по-зле и съм се оправяла без намесата на подобни лица.
Твърдението че съм калена от бой изникна в ума като палава маймунка, търсеща банан, и ме накара да се усмихна вяло. Може би вече дори не ми пукаше какво ще става...
- Оу и.. някой който да помогне.. мога да ви дам само име. Пък от там нантатък може вие да се занимаете с намирането му. Нали на ченгетата това им е хоби.
Покашлях се едва забелязано. Исках да вярвам че всичко може да свърши с едно щракване на пръстите. Исках да мога да се осланям да твърдения, гласящи че всеки момент моят ангел-пазител ще долети и ще ме измъкне от дупката в която без да се усетя с ентусиазъм се бях напъхала. Исках да мога да сънувам че живота ми е обикновен и че мога да реша проклетото квадратно уравнение наум.
Но дори и да успеех да си внуша че лека-полека ще се оправя, това нямаше да промени реалността, която ми се хилеше зловещо...

За миг съзнанието ми бе изпълнено само от нищожни мисли, появили се от нищото, отчаяно опитвайки се да ми вдъхнат доза разум относно "оцеляването" ми.
"Ами ако е по добре да си затворена? Тогава като че ли има по-голям шанс да останеш жива.." - изскочи първата.
"Глупости! По-добре свободна и умираща, отколкото затворена и побъркваща се от клаустрофобия" подаде се втората.
- Сложно е! - почти извиках, регистрирайки че униформеният се е върнал.
Не знаех точно на кого го казах. На себе си или на полицаят, който все още се чудеше какво търся при Макс, като се има предвид какво ми причинява.
- Така или иначе вече е ясно, че няма оправия, нали - промърморих, клатейки глава. - Поне може ли да ми обясните цялата процедура? - въздъхнах все едно няма какво да се направи. Така де, то наистина нямаше. - Имам предвид адвокати и прочее.

ПП: Съжалявам че е толкова кратко и бозаво, но майка ми се върти около мен постоянно. Знаеш ги майките... :@

П.П. Както виждаш и моя не е особено голям и умен, така че не се притеснявай ;]]

О.Боже.Мой. Как, по дяволите, се очакваше, че щях да оцелея? Вярно, затварянето ми нямаше да ми докара нищо по-особено от преждевременна клаустрофобия, често наподобяваща кризата на средната възраст. Но какво повече можеше да се обърка? Хм.. Нищо.. нали?
Да, може би решетките бяха предпочитаният варинт в случая, понеже ако трябва да сме честни те представляваха полувинчата защита от това, което Макс би ми направил щом изляза. Защото когато бях зад тях, той нямаше как да ме докопа. А направеше ли го, бях убедена, че кокалаците, които щеха да останат от мен нямаше да тежат повече от печена гъска... без блюдото от препечени картофи.
- Да разбирам, че обстоятелствата не са на моя страна, така ли? – промърморих вяло, а гласът ми звучеше като че ли току що съм станала от сън – И.. ако чаплите, така де, адвокатите на онези ъм.. възрастните жени се закопаят в досието ми ще си остана първа приятелка с килийните мишки... – не бях усетила как ръцете ми бяха отпуснали хватката си около бедрата ми и се бяха проснали покрай тялото досущ като крайници принадлежащи на кукла на конци.
Защо ми трябваше да се вкарвам в това беше въпросът.. Защо.. Та аз си бях предостатъчно затънала в проблемите, които ме следваха като консерви, закачени за ауспуха на сватбена кола.. Не ми трябваха още!
И, за протокола, към самата мен. Никой не ме питаше. Можех да си опявам мислено и единственото което печелех по този начин се изчерпваше със запълването на времето. Именно, това което не ме пожелало да ми помогне.
Едва сподавих въздишката си. Така, де, не успях. Тя се отдели от устните ми като мъртвешко дихание, а илюзията се засили от факта, че въздухът наоколо бе не повече от десет градуса, което само по себе си караше изплъзващото се от устната ми кухина да подражава на бял пушек.
Каквото човек сам си направеше, никой друг не можеше да му го стори... Колкото и нелепо да звучи тези думи придобиваха все по-голям смисъл в уморената ми глава. Да, тази заради чиито решения в момента стоях въху мръсната кушетка и си мислех колко ли е относителната маса на буреносен облак.. Защото сама си бях виновна.

Та дааа! Пак излезе от тъпото полицейско управление, или по- скоро го пуснаха, след като видяха, че е напълно излишен по случая пък и... познаваха си стоката в града- Доминик Персивал Уинтър не би се занимавал с дребни убийства като това, което дори не беше в негов стил (изключвахме факта, че Доминик отдавна не вършеше мръсната работа сам, а лично си плащаше на достатъчно добри наемни убийци, които скоро, много скоро сигурно щяха да останат без работа, предвид мирния живот, който водеше демона в моемнта). Но този път, Уинтър наистина не бе посегнал на бедния фермер от малко селце съвсем близо до Виена, който гледал няколко декара марихуана в големия си заден двор. Доминик, както винаги, бе привикан и разпитан, а след няколко часов безмислен разпит, който само и единствено губеше времето му, най- накрая проумяха, че го разпитват за нещо, за което няма представа и съответно го оставиха да си ходи.
Прекрачи прага на сгградата, излизайки под жаркото сутринно слънце, във Виена, което просто си умираше да го изпече, но милият наш Доминик беше по- предпазлив от обикновеното и беше изпил едно от онези неща, които го предпазваха от пържене, същите, с които Моргана го бе снабдила преди известно време, когато пристигна отново във Виена. Пръстите му разгърнаха стрраниците на малката книжка, която носеше със себе си до желаната, а кристално сините му очи веднага зашариха по страниците, докато крачеше по тротоара пред полицейското управление, изпаднал в собствени мисли.