Скритата горска къща

Къщата бе възможно най- отдалечена от града, скрита от очите на всички жители на Виена, готови да прекрачат границата с безкрайното си любопитство. Постройката бе стара, изглеждаща съвсем паянтова с порутени стени, по които бе плъзнал отровен бръшлян. Нямаше врата, нямаше прозорци нито покрив. Поляната около къщата бе обрасла с бурени и висок жив плет, криещ я до някъде, непозволяващ на никой да пристъпи по- близо.

~~~~~~~
Доминик премина и последното дърво с обозначителен знак, видим единствено за демонични очи, желаещи да се укрият или да укрият. Издълбания пентаграм сякаш го приветстваше разпространявайки се навсякъде по кората на вековното дърво, карайки го да изглежда колкото загадъчно красиво, толкова и плашещо за посетителите. Демона го подмина някак вяло и заслиза по стръмния склон към поляната в подножието на няколко хълма, сдобила се с висока колкото човешко същество трева и бурени. Тази гледка сякаш накара Уинтър да се усмихне, ала причината бе много по- различна от вида на тъпите растения. Ани, малката Ани.
Затича се между тревата, подтикнат от неистовото желание да стигне по- бързо до порутената постройка отвът нея и миг по- късно се озова точно там, където желаеше. Пристъпи напред, вдигна дясната си ръка във въздуха, разкривайки част от една от загадъчните татуировки по тялото си. Нещо проблесна в далечината. Малко по малко стените и цялата картина пред очите на Доминик започна да се размива, превръщайки се в почти необитаема, но изключително подредена къща, обзаведена в ренесансов стил, което бе в пълен контраст с модерната техника по стаите и коридора, който изведнъж, от напълно невзрачен с изкъртени стени се превърна в помещение с под от тъмен мрамор и висок таван.
Идеалното прикритие за нещо наистина скъпо и съществено. Да, онази прекрасна Моргана, вещицата, която работеше от време на време за него бе изобретила скришното местенце за неговото скрито съкровище, с което се бе сдобил преди цели осем годинки и въпреки това точно Ани бе най- скъпото, което притежаваше в момента. За разлика от Алисия, при малката си красавица не бе допуснал грешката да я изгуби и това го правеше горд татко на една красива малка муза.
-Ани, моя прелестна Ани?- повика я Доминик, докато вървеше с бавна и отмерена крачка.

Доминик се обърна и я пое в обятията си, вдигайки я във въздуха. Завъртя я около себе си и я притисна към тялото си. Ръцете му я придържаха съвсем леко и нежно, един от пръстите му отмести назад светлите кичури коса, за да позволи на демона да вижда красивото й, невинно лице, на което бе изписана толкова мила и сладка усмивка, че трудно можеше да й се устои и, както се предполагаше, накара и неговата да се появи на лицето му, което последно време се случваше все по- рядко в последните дни, които бе избрал да прекара с Алисия, оставяйки малката Ани за мъничко самичка на някое от скришните местенца, разбира се не самичка. Хич не му се нравеше идеята да бъде отглеждана от детегледачки и всякакви жени, които определено не й бяха майки и не можеха да заместят родителското присъствие, както и едва ли биха се справили с отдаването на достатъчно любов в ежедневието на малкото му съкровище.
Демона изпитваше искрено притеснение да я представи пред Виена, просто не искаше да я дели с всички онези същества, кои лоши, кои добри, а някои бяха толкова неподходящо обкрежение за Ани. Не искаше тя да среща големия лош свят, който да разбие представата й за добро и зло и да събере двете неща в съзнанието й, правейки ги просто неразличими едно от друго. Макар да не знаеше колко лош всъщност бе татко... все пак, Доминик се занимаваше с крайно нелегална работа, която можеше да му коства живота, ако някой разбереше и го издадеше на виенските власти. Може би от това най- много го беше страх, че неговата мъничка Ани щеше да разбере, че той не е добрият тате, а всъщност е лошият Доминик Уинтър, съсипващ чужди животи без позволение.
Изтръгна се от мислите си и отправи последен поглед към старата сграда. Харесваше я, защото някак магично се превръщаше в годна за живеене и често криеше Ани тук, където никой не можеше да я открие, а тя можеше да израстне чиста и невинна, не познаваща престъпните намерения на останалите същества. Въздъхна и извърна лице към Ани.
- Вече няма да живеем тук, съкровище. Не зная дали Виена ще ти хареса, тя е голяма и малко лоша, обаче...- демона сви рамене в знак, че просто не знае.
off: нищо де ;D

Доминик не бе съвсем убеден, че цялата ситуация беше за радост. Определено му харесваше да гледа Ани толкова засмяна и радостна, но като знаеше, че сигурно щеше да остане разочарована в някаква степен от света му се струваше крайно нечестно този останал свят да съществува. Може би трябваше да се замисли върху идеята да организира атентат срещу целия свят. Всъщност... на това не му ли се викаше поробване? О, какво значение щеше да има, когато определено щеше да е доволен, че дъщеря му не живее сред онези гани копелета, към които спадаше и самият той, за жалост. Знаеше, че все някога нещата щяха да излязат на яве и щеше да трябва да й обяснява какво работеше и как го работеше. Да не говорим, че Ана, която доста гадничко му бе ръчила дъщеричката му и беше изчезнала, не се занимаваше с по- спокойна и добричка работа. Да бъдеш наемен убиец в последно време е доста печеливша работа, обаче Доминик винаги бе предпочитал неговата любима да бъде при него, не застрашена от каквото и да е. Може би ограниченията, които бе поставял на красивата Ана я накараха да си тръгне от него и да му остави Ани.
Обърна се окончателно, оставяйки скривалището зад гърба си, може би дори завинаги. Поведе Ани наобратно през тревата, вдигайки я на ръце, за да не се изгуби из високите, зелени стръкове бурени, които драскаха кожата на ръцете на Доминик и тук-там закачаха дрехите му, опитвайки се да ги повредят.
-Виена е красива, но... там е много опасно и лошо място сред всичките тези същества. Е, сигурно и татко е от лошите, нали е демон, но ще се погрижа да не ти се случи абсолютно нищо лошо.- обеща Доминик, целувайки я по бузата закачливо и по бащински.

- Хайде тогава, добрият тате ще те заведе в по- голяма и хубава къща.- засмя се Доминик.
Ръцете му я притиснаха още по- близо към него, а на лицето му се бе появила красива усмивка, от онези, които се появяваха, когато беше безкрайно щастлив, а в момента се чувстваше точно така- крайно и необяснимо щастлив, че имаше поне едно същество, не изпитващо омраза към него. Поне едно едничко, което истински го обичаше и едва ли би го обвинило, че не е бил до него. О, да, другата му дъщеря определено би могла да му каже подобно нещо, но ако трябваше да е напълно искрен, Доминик се радваше повече на факта, че Ани, неговата мъничка невинна Ани бе толкова близо до него, а той се бе справил поне в някаква степен с това да я гледа близо 8 години, макар и не сам.
- Мм, сигурен съм, че не е като тази тук, но се надявам, че ще я харесаш мила моя, а аз обещавам, че ще намалим бавачките и ще си стоя повече при теб- засмя се щастлив Доминик, вървейки с подра крачка към колата си, намираща се в близост до края на гората, а края беше близо... само още няколко метра и щеше да въведе Ани точно там, където не му се искаше... щеше да я заведе при това, от което се бе постарал да я опази.
От онзи лош свят.

off: ей сега ще направя къщата ((: