Из тъмните улици на града

Въпроса му ме потресе, ако си имах приятел щях ли да го целувам?

- Не, нямам! - отвърнах, като поклатих глава - Но ти... Явно имаш - казах и сведох глава към земята. Само при мисълта, че той е обвързан и настръхвах, но защо? Какво ставаше с мен? Нима го харесвах толкова много, че вече да съжалявам за постъпките си? Огледах го от глава до пети. "Нормално" - помислих си - "Ето защо изтръпвах при всяко негово движение, при всяка негова дума.. Та той е прекрасен!"

- Ами, не знам - отвърнах - Просто... - замълчах и не продължих повече. Не знам какво да му кажа. В главата ми бе пълна каша. Отново се струпваха въпроси без отговори. Чувствах се толкова притисната от тях. Гледах Тран с недоумение.. Не знаех как да постъпя. Бях като закована за мястото си и не можех да помръдна. Сетне въздъхнах дълбоко и отделих поглед от него. Реших да изчакам някаква реакция и след това да рискувам. Напрежението в мен нарастваше и усещах, че няма да мога да издържа. Стиснах здраво зъби и започнах да дишам учестено, сякаш бях изтичала няколко километра без да спирам. Думите опитваха да излезат от устата ми, но за сега все още ги задържах...

Вдигнах рязко глава и го погледнах. Не очаквах точно това да каже. Мислех, че само аз изпитвам такова чувство. Вярно е, че ми мина през ума, че ме харесва, но това го бях отписала отдавна...

- Мислех, че само аз изпитвам такова чувство. Така де, аз не го изпитвам, аз знам, че те харесвам... - замълчах за кратко, поех дълбоко въздух и продължих - Още, когато ме притисна до стената и ме целуна. Сърцето ми заби лудо, но не беше от страх. Когато осъзнах, че наистина те харесвам, мислех да не ти казвам, защото помислих, че ти не ме харесваш... - продължавах да говоря без да спирам. Не знам дали той разбира нещо от това, което казвам, защото аз самата се оплетох и...

Стоях няколко минути и гледах как бавно се отдалечава от мен. Когато вече не го виждах се сетих за якето му. Все още лежеше на земята. Вдигнах го и го изтупах. "Явно го е забравил. Е, поне ще имам причина да отида утре в кафенето." - казах си и го наметнах върху раменете си, тъй като беше доста хладно. "Ъх, той беше прав за грешните чувства. Защо винаги трябва да избързвам толкова много?" Отправих се към вкъщи. Бях доста изморена и се нуждаех от един душ.

Нямаше по-приятно място за един демон от тъмните улици на всеки град. Едни от онези улици, в които се случваше какво ли не. Тези улици бяха свидетели на действия, които оставаха невидими за хората, а това криеше някаква очарователност. Очарователност, която поне според Хелена бе доста приятна. Тя дори се усмихна при новото си откритие. Харесваше тези улици, защото дори през деня бяха тъмни, въпреки че сега въобще не можеше да се нарече ден. Беше късен следобяд. Момент, в който слънцето залязваше, а светлините тук засияваха със своята бледа светлина по-рано, но времето се бе изменило доста. Сега повече лампи не светеха, а други бяха толкова слаби, че почти не се забелязваха. Нова усмивка се изписа на лицето й, въпреки че вече се намираше някой пропаднал гражданин, открил решение на проблемите си в алкохола, който да се обади след нея, съзрял дребната й фигура в далечината. Какво ли още не се намираше из тези улици, но вместо да кривне към главната улица, Хелена продължи напред, навлизайки все по-навътре в целия лабиринт от настъпваща тъмнина. Не търсеше никой, но се надяваше да намери някой. Естествено в поредния ъгъл се натъкна на нов пропаднал гражданин, който бе видимо разярен, защото бяха отнели лекарството му срещу проблеми, но само един поглед от нейна страна бе нужен, за да го отблъсне, когато в далечината видя още една фигура. Определено не бе от онези, които се срещаха тук и точно това пробуди любопитството й, но Лена не помръдна, докато фигурата не се приближи.

Сутрин, обед, следобед, вечер. Всичко беше толкова монотонно. Все едно и също. Е, не съвсем. Сега Виенна беше нещо ново. Точно това накара и Дейлиан да напусне баща си, да се отдели от него и това, че целия свят се върти Дейл. Демонът искаше нещо ново, което е неочаквано, непредсказуемо.
И въпреки това в този тих следобед Бийст се беше скрил в мрака, но какво да се прави, когато си израснал в мрак и това е животът ти. Докато пристъпваше бавно, за да не издава излишен шум, който може да привлече всичките погледи към него, Дейлиан се оглеждаше. Имаше гледки, които го отвръщаваха, втори го разсмиваха, а трети го караха да се чуди какви са всъщност хората. Дейл не беше в състояние да опише дори и с думи какво наблюдаваше. Въпреки товам че не обръщаше внимание на това, което се случваше, докато вървеше нещо го накара да погледне срещу себе си. Имаше този толкова познат аромат. Ароматът на това, че той не беше единственият демон на тази улица и ароматът беше женски. Тогава я видя. Млада и елеганта, също като червена роза, която напълно е разстворила листенцата си. Бийст се приближи към дамата и елегантно се представи:
-Здравейте, позволете да се представя-аз съм Дейлиан Бийст и съшо като Вас съм демон. Моля ви, представете се.-каза той като леко целуна ръката й.
Е, поне нещо беше научил от баща си в този 1 век с него.

Хелена бе изненадана от внезапната галантност, на която бе свидетел. Дотолкова бе свикнала с частично безличното и лишено от пълен морал човешно ежедневие, че понякога сама се губеше сред него и съвсем забравяше в какви времена бе живяла. Естествено не пропусна и леката дързост, която бе прикрита с доста находчивост, в послените думи на Дейлиан.
- За мен е чест да се запознаем. Хелена Салвадор. - каза Лена, чувствайки се като героиня от стара и захвърлена книга и поредната бледа усмивка премина през устните й. В момента дори бе на седмото небе от щастие. Не бе срещала демон от месеци... Дори можеше да се каже години, защото нямаше желание да си припомня последната си среща с подобен индивид.
- Не съм ви виждала преди, Дейлиан. Или сте нов в града, или просто съдбата не ни е срещала, което е доста странно, защото преди минути бях на мнение, че познавам всички демони в околността. - продължи Хелена след миг като казаното бе пълна противоположност на това, което си мислеше, но бе трудно да си признае, че не познава почти никой от своите събратя и посестрими.

Дейлиан беше очерован. Хелена беше още от старото поколение демони, научени на грация и подход. Тя внимаваше с всяка своя дума и начина, по който ще структурира изречението си.
-Да, отскоро съм в града. След като напуснах баща си, който също като нас е демон реших да намеря своето място в този свят и обикалям близо 1 век и накрая намерих Виенна и смятам да поостана за извесно време и ако ми хареса ще остана още, все пак животът е пред мен.-каза Дейл с усмивка.
Все пак казваше истината, демонът беше безсмъртно същество и пред него беше целия свят и би могъл да направи неща, които другите могат само да мечтаят.
-Ами ти, г-це Салвадор? Как попадна във Виенна и защо реши да останеш?

- Виена е един очарователен град, но като всеки друг скоро ще ти омръзне. - въздъхна Хелена, оглеждайки улицата, сякаш по този начин придобиваше представа за цялостния облик на града.
- Наистина прекрасен град, въпреки че съм скарана с местния език. - продължи някак замислено, защото говореше като някой, който всеки момент ще се прибере, ще събере багажа си и ще замине с неясна посока. Все действия, за които Лена дори не смееше да си помисли.
- Аз също се опитвам да избягам от миналото. Прекалено много спомени, които вещаят само зло. - обясни след кратко мълчание и върна поглед към тъмнокосия демон. Винаги прекаляваше с ползата от думи, дори в момент, когато можеше просто да замълчи, показвайки, че за нея темата е изчерпана, тя винаги казваше нещо като допълнение.
- Тъмните улици не са ли едно необичайно място за разходки, ако имаш намерение да се запознаеш с Виена? - попита съмнително Хелена, но усмивката, която току-що бе изгряла на лицето й, бе твърде лоша компания за сериозното й и замислено изражение.

Дейлиан намираше Хелена за очерователен събеседник. Дали защото не беше свикнал на такова общуване или може би защото тя имаше странен подход. Което и да беше, Дейл оставаше очерован.
-Тъмните улици наистина не са най-подходящото място за опознаване на Виенна, но все пак от някъде трябва да се почне. Това място беше първото ми хръмване. Място, където поне за един-единствен миг мога да се чуствам спокоен, да не мисля за нищо и никого. Имам намерения да разгледам този чудесен град, но мисля да си потърся подобаващо добър гид, за да се насладя на магията на Виенна. Всеки град има някаква магия в себе си и искам да изпитам тук тази магия, ако ли не, то това не е градът за мен и просто ще трябва да продължа нататък, да търся мястото, където наистина пренадлежа. Ами ти как реши да останеш във Виенна, светът е пред теб?-попита съмнително Дейлиан. Не му се вярваше, че тази прекрасна млада дама живееше толкова време в този град, трябваше да има нещо, което я задържа в него, нещо специално.

Може би в града наистина имаше някаква магия, защото не веднъж Хелена бе готова да си тръгне, но нещо винаги я спираше. Имаше толкова места, които пазеха спомените й, а и къде можеше да отиде. Виена бе мястото, където бе открила спокойствие и нямаше проблеми с други демони.
- Светът е пред мен, но половината вече ми е познат и е успя да ме привлече с нещо. Също така нямам къде да отида, вече нямам близки, а и Виена е моето място. Тук най-сетне открих спокойствието, което никое друго кътче от посетената част от света не успя да ми осигури. - каза Лена с тих глас, сякаш прикриваше думите си от някой скрит сред мрака човек, който се криеше точно в тези части от града, опитвайки се да разбере повече за съвсем необикновените жители на града. Разбира се, Хелена придаде лека небрежност на отговора си като повдигна рамене. Всъщност дори тя самата не бе сигурна, че това я задържаше тук, но бе хубаво да има поне един подготвен отговор за подобен въпрос.
- Надявам се и ти да откриеш това, което търсиш точно във Виена, защото липсата ти наистина ще бъде усетена... Все пак не всеки ден се среща някой демон, който да е запазил старите обноски. - тя довърши изречението си с лек смях в опит да закрие неумишлено създадения ефект от първите й думи.